На пръв поглед би могло да изглежда, че значението на любовта се е разраснало до неочаквани измерения, предлагайки все повече възможности за изразяването й. Но при провеждането дори на не твърде задълбочен анализ, нещата губят яснотата си.

Бихме ли могли да назовем любовта обикновено възпламеняване на телата, така прославяно от либералните нрави? Или може би така бихме нарекли честите промени и изменения, към които се стремят младите и не толкова младите, за да утолят и наситят своите инстинкти, защото вече нищо друго нито ги интересува, нито ги привлича? Дали любовта е един от множеството уклони, опитващи се да прикрият липсата на истински чувства, емоционалната празнота? Числят ли се към любовта покупко-продажбите, еднодневните връзки, веригите, които се късат и при най-малките несгоди? А какво да кажем за все по-силното изхабяване, което довежда от ентусиазъм към апатия и от апатия към омраза? Дали могат забравата и безразличието да заемат мястото на любовта?

Слушайки въпросите ми, Ерос загуби дар слово. Успяваше само да се взира в счупените си криле… И на мястото, откъдето са израснали сияйните му пера, се появи капка – смес от сълзи и кръв, която никой вече нямаше да спре. На лъскавата повърхност на капката се отразяват древните представи и когато ги виждам, отново ме карат да питам за любовта… Липсва ми онова мощно чувство, което внася светлина в погледа на човека, който го носи в себе си, и което със същата сила осветява всичко, до което се докосне. Искам отново да намеря безграничното въодушевление на влюбените, изживяващи този свят, като че той съществува само заради тях, които презират трудностите и чувстват, че са способни да се преборят с всички чудовища.

Какво стана с любовта, която носи щастие, тих възторг, чувството, че ще се пръснеш, защото изведнъж сърцето ти се струва твърде малко? Къде са мъжът и жената, които предлагат един на друг всичко, което имат, без да искат каквото и да било в замяна? Къде са тези, които умеят да прощават, да чакат, да вярват, да помагат, да разбират, да виждат повече от тялото, обречено да остарее? Къде е онази прословута убеденост, че сме срещнали съществото, което ни е липсвало, за да можем заедно да преминем през света като едно цяло?

Къде се е скрил така богатият и изразителен език на хората, които не се нуждаят от думи, защото споделят едни и същи представи, еднакви надежди? Къде отидоха дребните неща, въодушевлението пред красотата, нежното уважение и неспирно обновяваната благодарност на този, който обича и знае, че е обичан? Къде е романтичната бурна страст, която превръща човешката същност в божество, много по-силно от това, което са просто неговите инстинкти? Къде останаха влюбените, които успяват да направят чудеса и да спрат времето, да изтрият пространството и да умрат от същата смърт? Къде да намерим онези, които са построили олтар чрез своята връзка, отдадеността си, верността си, почтеността си?

Ерос продължава да не отговаря. А в него се намира ключът за моите въпроси. Той също ходи по света и търси същества, в които би събудил онова чувство, което е причина за съществуването му. И е възможно тези същества да са много по-близо, отколкото предполагаме – както той, така и аз с всичките си въпроси. Тук и там, накъдето и да погледнем, може да има мъже и жени, които – без да имат смелостта да го признаят, търсят бога на Любовта.

Защото тогава, когато има достатъчно от онези хора, които успяват да изживеят неописуемите върхове на това така възвишено чувство, тогава Ерос ще си възвърне крилете, ще полети в ефира и ще подклажда и пази любовта на всички, които обичат.

Делиа Стайнберг Гузман
Международен Президент на “Новият Акропол”