ЕНИГМАТА НАРЕЧЕНА Е. П. БЛАВАТСКА

В тези времена, в които разпадът на различните форми на материализъм от XIX век събуждат в широката общественост огромен интерес към древните учения на Езотеризма и Магията, ми се струва уместно да напиша нещо за една истинската енигма, позната в миналия век под името Елена Петровна Блаватска.

Разбира се в тесните рамки, задължителни за всеки предназначен за списание материал, не е възможно да се поберат многобройните и интересни характеристики на такава необикновена личност, а още по-малко нейното колосално събирателско и преводаческо дело, свързано с древни източни и западни текстове. Все пак нашият философски подход, напълно чужд на всякакви фанатизъм и омраза, ще обхване и ясно ще изложи изумителни страни на Е.П.Б. и на обкръжаващата я среда.

Не трябва ли да има

храбър дух?

Вечно ли да слушаме

туй, дето се говори?

Да не казваме ли никога

каквото чувстваме?

Кеведо

ЖИВОТ

Родена е в Екатеринослав – град, разположен на десния бряг на река Днепър, вливаща водите си в Черно море срещу Одеса, Русия, в полунощ между 30 и 31 юли

1831 г. Любопитно е, че за руския народ тази нощ има същото значение каквото Нощта на Сан Хуан за някои райони на Западна Европа… Магическа нощ.

Тя е първородна рожба на благородническа фамилия. По бащина линия е дъщеря на полковник Пьотр Хан и внучка на генерал лейтенант Алексис Хан фон Ротенщерн от Макленбург, Германия, установен в Русия. Майка ѝ Елена Фадеева е родственица на руския цар, а баба ѝ по майчина линия е княгиня Елена Долгорукова. Блаватска е кръстена според ритуала на руската православна църква.

Ражда се преждевременно и още от дете има крехко здраве. Надарена по рождение с безспорни парапсихологически умения в среда, доста склонна към суеверия, в която всичко необичайно се приемало за „вещерство“, тя живее силно изолирана в затворения кръг на аристократичното си семейство и предпочита компанията на домашните прислужници или на бродещи деца пастирчета, които се отбивали на прага на нейния дом. Докато се разхождала из музея за естествена история в двореца на родителите си, загледана в изложените след дисекция експонати, тя импровизирала дълги разкази за особеностите на съответното животно приживе и за видяното от нея. Събуждала неприязън у хората, когато с абсолютна увереност предричала деня на смъртта на някои възрастни роднини и приятели, които посещавали семейните салони. Тя го правела с детска невинност, но понеже предсказанията ѝ се сбъдвали, всички започнали да се страхуват от нея.

Нейните украински няни я развличали с разкази за феи, гномове и вълшебства, но скоро започнали да изпитват ужас от момиченцето, тъй като тя предварително знаела какво ще ѝ кажат, четяла мислите им и когато пожелаела, произвеждала смях, шумове и вятър в самотните стаи. Била едва четиригодишна.

Основните за онова време знания – да чете и пише на руски, начални познания по английски и френски - тя получила от една дама от средите на руското благородие. Изучавала също музика и с голямо умение свирела на пиано.

След смъртта на майка ѝ, едва осемгодишна, Блаватска отишла да живее при баба си в Саратов, където дядо ѝ бил областен управител. Заради трудния си характер и изключителна болнавост, поради която често очаквали да умре едва ли не всеки момент, тя живеела, според нейните собствени разкази Е.П.Б. „подгизнала от светена вода“. Баба ѝ притежавала музей, един от най-престижните за естествена история в Русия, и там момичето преоткрило детската си страст да говори за експонатите - някои от тях били праисторически животни -, за които по онова време не се знаело почти нищо. На единайсет години я виждаме да язди, яхнала коня по мъжки, което било недопустимо за госпожица от високопоставена фамилия. На четиринайсет години пада от седлото и пред погледа на няколко свидетели увисва магически във въздуха, след което се озовава отново възседнала коня.

Всичко това подтиква семейството да побърза да я омъжи. Така, независимо от протестите ѝ, я дават за жена на седемдесетгодишен старец – Никифор Блаватски, подуправител на задкавказката провинция Ереван. Три месеца по-късно необикновената девойка, която до края на живота си ще носи фамилното името Блаватска в памет на онзи добродушен мъж, който би могъл да ѝ бъде дядо, се измъква на кон от двореца, а после, преоблечена като юнга, се качва на кораб за Александрия. В Русия се завръща след десет години, където бракът ѝ е законно разтрогнат.

Този период от живота ѝ е много неясен. Контактува със спиритисти (по онова време те са били толкова модерни, колкото днес уфолозите или лъжесветците) и обикаля много страни в Европа, Африка и Америка. Семейството ѝ, по-специално в лицето на нейния братовчед граф Сергей Юлиевич Вите, я превръща в прицел на сериозни атаки и подигравки. Нейният скитнически дух и младостта ѝ я отвеждат, предрешена като младеж, да работи като военен репортер във войската на Гарибалди по време на боевете в Рио де ла Плата между португалската империя и новите испаноговорящи държави. Военна „репортерка“ по онова време е толкова непривично явление, че когато я разкриват, я наказват със затвор.

Тя е неуморна пътешественичка въпреки лошото си здраве, което я обрича на мъки и страдание. Но всеки път, когато се озовава на ръба на смъртта, тя бързо оздравява без лекарска помощ и отново поема на път.

С раздразнителен нрав, надарена със силна харизма и властност, тя без страх се впуска в най-дръзки приключения из най-затънтени и диви места в света. Притежава „дарба за езици“ и не само разбира и говори непознати, странни диалекти, а чете египетски йероглифи, санскритски, гръцки, латински и всякакви други писмени знаци, оставени от човечеството във времето. Парапсихологическите ѝ способности се засилват в пътуванията, шамани и факири се възхищават на невероятните ѝ подвизи, но тя ги изпълнява доста рядко, само когато пожелае и с това ту причинява голямо разочарование у мнозина любопитни журналисти, ту  всява страх у неподготвените за изненади зрители.

Нейните статии, почти винаги подписани с псевдоним, изпълват страниците на водещите вестници от викторианската епоха, жадна за приключения и за екзотиката на почти неизследваните места, които Е.П.Б. посещава.

През 1875 г., четиресет и четиригодишна, вече запознала се с полковник Олкът, тя основава в Ню Йорк Теософското общество. Говори се, че при откриването му пред погледите на всички присъстващи на пръста ѝ се материализирал пръстен, който впоследствие ще се предава от ръка на ръка между всички президенти на Обществото. Авторът на настоящето писание го е виждал и докосвал. По неговия необикновен камък са гравирани знаци, които приличат на санскритски, а цветът му е силно променлив.

Противно на общоприетите вярвания, независимо че е съосновател на Теософскопо общество и работи за него до края на живота си, първи негов президент става Олкът, а тя веднага декларира, че след като изпълни мисията си, не желае да бъде повече считана за член на Обществото, тъй като не иска да му навреди с някое свое действие, нито да се чувства обвързана с ангажимент към хората.

Обществото се радва на успех и бързо се разпространява по света – центърът му се установява в Адяр, Индия благодарение на значително дарение, направено от раджата на Бенарес.

Преследвана от критики и измъчвана от своето влошаващо се здравословно състояние, което освен всичко друго ѝ пречи да контролира паранормалните явления, които непрекъснато я съпътстват, тя се посвещава на писане на своите произведения. Те завоюват такъв успех, че първото издание на нейната „Разбулената Изида“ се изчерпва напълно още преди да е излязло от печат; налага се да бъде препечатано, а второто издание на английски език се разпродава за двайсет и четири часа.

Теософията, пътуваща на раменете на Теософското общество, привлича милиони хора, по-специално от висшите кръгове, хора на изкуството и философи, но неизменно се сблъсква с  опозицията на официалните институции, особено английските, както и с неприязън от страна на Католическата и англиканската църкви. По-късно ще ѝ се противопоставят и масонството, спиритизмът и брамините в Индия. Е.П.Б. има многобройни лични врагове, които злословят срещу нея – най-ожесточеният измежду всички е Рене Генон. Нейните критики срещу анархистите и срещу управлението на болшинствата събуждат омразата и на влиятелни средства за информация.

През 1885 година Блаватска решава да се установи в Лондон, където виза в контакт с Ани Безан, графиня Вахтмайстер и дукесите Де Адлемар и Де Помар. Е.П.Б. е наричана „най-мъдрата жена на своето време“ и се посвещава на своята монументална творба „Тайната доктрина“, която се основава в голямата си част на бележки от нейните по-ранни пътешествия. Нейните бележити и образовани съмишленички разказват необикновени неща за нея -  чете книги от разстояние, разговаря на два гласа с невидими същества, получава писма от далечни места, пристигащи по странни начини и написани със знаци, невъзможни за дешифриране дори от експерти на Британския музей, на които, с особено чувство за хумор Е.П.Б. изпраща понякога част от своята кореспонденция.

Тази жена, която предсказва откриването на Троя от Шлиман и твърди, че през ХХ век хората ще гледат през нови „магически огледала“ (теле-визори) вече с усилие задържа Душата си в тялото. Самата тя заявява веднъж, че нейните мистериозни Учители са ѝ отпуснали пет „извънредни“ месеца живот, за да завърши своето Дело. И тя го приключва при все че „седмата книга“ от „Тайната доктрина“ остава във вид на ръкописни  записки, събрани по-късно в една „Секция“ или „Езотерична школа“ в рамките на Теософското Общество, функционирала до 1950 г.

През последните четири години от живота си тя успява да постави под контрол и да превъзмогне паранормалните прояви, придружавали я през целия ѝ живот. Отдава се на трескава деятелност и работа. Тогава, когато Теософското общество се е превърнало по всички критерии в световна сила, тя стои настрана заедно с вече споменатите дами и ние разполагаме с много малко сведения за този период. Нейният дом на „Ленсдаун Роуд“ е наречен „Ложата на Блаватска“. Личността ѝ придобива такава митичност, че тя се затваря и животът ѝ завършва в старост и болест, лишена от елементарни грижи, тъй като, седнала на стол с молив в ръка, тя не допуска помощ дори от своите съобитателки. Денят е осми май 1891 г. Лекарят, който установява нейната смърт я отдава на грип и на лошия лондонски климат. Покойното ѝ тяло е кремирано и пепелта ѝ е разпръсната почти изцяло в Темза.

Последното нейно чудо: лекарите я обявяват извън опасност в 11 ч . сутринта на същия този 8 май…  Тя ги изчаква да си тръгнат, става от леглото, сяда на работната си маса и издъхва така, както го е предрекла няколко дни по-рано. Толкова безшумно, че хората край нея дълго не си дават сметка, че се е случило.

Книги

Както вече посочихме Е.П.Б. пише по най-различни теми за множество вестници и списания - както седмични, така и серийни - за древни или отдалечени от западната цивилизация народи. Пише и за това, което днес бихме нарекли „парапсихология и“, както  и за някои тайнствени ритуали, оцелели от незапомнени времена. От тази огромна и често хаотична маса ще извадим трите най-забележителни примери:

ГЛАСЪТ НА БЕЗМЪЛВИЕТО: Малък наръчник, в превод и с бележки от Е.П.Б., чието заглавие би могло да се преведе в Хималаите като „Книга на златните правила“. Според авторката този текст принадлежи към серията на тибетските „Книги на Дзян“. Оригиналът, който тя е познала, е бил гравиран върху квадрати от тънки златни листове. Тя споменава и копия, гравирани върху златни дискове. Писмото на копията най-често е тибетско, но най-старите от тях са написани с идеограми. Четат се по специален начин (Луг, на тибетски), основан на числа и цветове. Тези криптограми оформят азбука от 7 цвята, 60 свещени знаци и 12 астрологични знаци. С неуточнена датировка, този текст очевидно е по-ранен от будизма, тоест оригиналът е на повече от 2500 години… но… колко повече? Коментарите и копията явно са по-късни, тъй като в тях се цитира Сидхарта Гаутама.

Е.П.Б. твърди, че е виждала 90 оригинални листове. От тях успяла да запамети 39. Трябва да поясним, че монасите пазители на това археологическо и палеографско съкровище не са позволявали да се правят копия. Е.П.Б. смята, че съдържанието му има връзка с „Упанишадите“ и с „Бхагават Гита“.

Назовава своя труд „Гласът на безмълвието“, защото то е най-близкото до Нада, санскритска дума, означаваща „Безмълвен глас“, а също „Духовен глас“ в съответствие с друго, много по-архаично наименование на езика сензар – таен език на древните Посветени в Тибет – равнозначно на „Пир-Амон“ или „П’ил- Амион“ на жреците от древен Египет. Краткият трактат се състои от три части: „Гласът на безмълвието“, „Двата пътя“ и „Седемте портали“. Последните думи в него са „Благословения за всичко, що живее“, преведено по-прозаично като „Мир на всички живи същества“.

РАЗБУЛЕНАТА ИЗИДА: В предговора авторката изпреварва критиката като пише: „Фалшивите мъдреци яростно ще ни атакуват. “Свещеничеството и свободните мислители ще разберат, че не приемаме техните изводи, а искаме пълно признаване на Истината. Срещу нас ще се опълчат и литераторите, и авторитетите, които прикриват съкровените си вярвания, плащайки дан на плебейски търсения“… „Най-добрият девиз върху нашия щит при излизане на арената, е фразата на римския гладиатор: Аве, Цезар! Отиващите на смърт те поздравяват.“

Това е първата силно значима творба на Е.П.Б. Авторката е на петдесет години, когато я завършва, а заобикалящата я среда е много различна от днешната. Материалистическата наука и „позитивизмът“ победоносно атакуват всяка мистична, религиозна и парапсихологична изява. От друга страна големите религии  се затварят в своите последни догми. Известни филологически и археологически открития разтърсват всичко из основи, но все още няма умствена нагласа, за да бъдат те асимилирани. Науката твърди, че по-тежки от въздуха апарати  никога не биха могли да полетят и че дъното на океаните, в резултат на налягането, е покрито с дебел слой твърда вода. Британската империя, най-голямата в света в края на XIX век, държи Азия и Африка в една действително много ефикасна колониална система, а християнската, браминската и будистката религии са заели отбранителна позиция и осъждат всичко, което могат, в стремежа си да спрат нарастващия атеизъм. Големите социални и икономически проблеми още не са изплували на повърхността и едва надничат под формата на атентати или на романи за човешките несгоди. Светът, относително организиран в пластове, е мирен и доста подреден в сравнение с днешната последна част от ХХ век, в която на нас ни се е паднало да живеем.

Но „атмосферата“ е толкова застояла, че почти затиска духовете, и Е.П.Б. улавя тази стаена тревожност. Прави го в „Разбулената Изида“ някак разбъркано, почти хаотично, смесвайки пътни бележки с ерудирани изследвания на науки и религии. Тук се изправяме пред един феномен, който досега не е бил задоволително разбран, нито обяснен. Очевидно е, че тази жена, независимо от своите пътешествия и естествени дарби, не би могла по никакъв начин да пише по толкова разнообразни теми и да посочи под линия своите източници (физически би било невъзможно да е боравила с такъв голям брой извори)“, както и прецизни данни, които при мащабността на труда ѝ и средствата, налични в онази епоха, биха предполагали мобилизация на значителен екип от ерудити, с какъвто Е.П.Б. безсъмнено не е разполагала. Пред успеха на „Разбулената Изида“ мнозина изследователи, които не приемали тази лавина от познания, понеже те били в противоречие с тогавашните наука и религии, направили опит да докажат лъжовността на нейните източници. Но изненадата прераснала почти в ужас, когато станало ясно, че от многохилядните цитати нито един не бил сгрешен. Слабо известен анекдотичен епизод разказва, че на Е.П.Б. ѝ се наложило да се обяви в защита на римски библиотекар, който бил обвинен, че ѝ е осигурил достъп до секретни отдели на Ватиканските архиви. Доказало се, че Е.П.Б. не била стъпвала в споменатите строго охранявани места… но същевременно било установено, че книгата съдържа информация, фигурираща само там, с имена и дати на съответни съдебни процеси, проведени от Инквизицията.

ТАЙНАТА ДОКТРИНА: Това е нейният фундаментален труд. Темите фокусират символизма в древните тайни религии и изваждат от „недостъпните“ тибетски архиви и библиотеки цяла една космогония и антропогенеза, основани на тайната „Книга на Дзян“. Общият тон на това колосално произведение вече не е полемичен, както в „Разбулената Изида“, а смазващо доктринерски. Тук писателката достига такива колосални висоти, че мнозина от нейните критици приписват произведението на колектив от хора, а има и такива, които смятат, че единствено благодарение на своите изключителни способности тя е успяла да произведе такава изумителна компилация.

Гръбнакът на нейното учение е разкриването на една надвременна Мъдрост, която прозира в различни философии и религии, по-специално в Мистериите от древността. Посочва и нещо още по-изненадващо – съществуването на „Учители“ във всички исторически епохи и на „Тайни общества“, които са поддържали запален пламъка на Знанието, Културата и Цивилизацията в най-мрачните моменти от историята на Човечеството. Тя говори също за съществуване на други „Човечества“, предшествали нашето, и за континенти, които тези Човечества са населявали. Посочва и различните форми, през които днешното Човечество е преминало преди да достигне „човешката“ фаза. Твърди се, че преди да населят планетата Земя Душите са минали през етапи на минерално, растително и животинско съществуване на други планети, като последната от тях е земната Луна, за която Блаватска твърди, че е по-стара от Земята и този факт се потвърждава безусловно от анализа на донесените лунни камъни. Тя разказва какви преобразувания са претърпели хората докато стигнат до днешното състояние, подпомогнати от едно особено „ментално спускане“ на определени Същества, идващи от Венера. Обяснява целия космически процес като замисъл на Божествен разум; пише за безсмъртието на Душата, която периодически се преражда, търсейки нови опитности, и за освобождаването от механично упражнявания морал посредством „Правилно действие“.

Тя разглежда Човека като комплексна система и то не само физическа, но и съставена от други, фини тела. Според нея актуализацията в настройките на енергийните потоци в тези фини тела би могла да породи способности, които не биха били чудодейни, а само подсилени, природно присъщи за човека елементи. Но тя предупреждава за големите рискове, ако тези способности се задействат практически преди да е настъпило пречистване и да е постигнато нужното състояние на съзнанието. Според Е.П.Б. за истинския философ не си заслужава да посвещава внимание на парапсихологическите способности, тъй като той търси Истината, а не нови инструменти за егоизъм. Трябва да изтъкнем, че уроците на Е.П.Б. по този въпрос са коренно противоположни на вярванията на днешния „неоокултизъм“, който извежда на първи план постигането на парапсихологични способности и на паранормални преживявания. Е.П.Б. не се възхищава от дервишите, нито от магьосниците; тя се прекланя пред Платон и Буда, пред Питагор и Христос.

В своя капитален труд „Тайната доктрина“ Елена Блаватска се изявява като авторитетен учен, който сравнява и анализира най-извисените направления на мисълта и на вярата. И тук отново под линия се появяват характерните за нея изчерпателни цитати, пълната обосновка на всичко, за което пише, и нейният педагогически стремеж да даде на читателя правото сам да изследва въз основа на същите източници, които тя, мистериозно, е използвала. Отново наблягаме на мистерията в това позоваване на толкова много извори, тъй като не е по силите на един човек, при това с елементарно образование, да канализира подобен масив от знания, много от които продължават да надхвърлят нашите модерни източници на информация.

ТЕОСОФСКИ РЕЧНИК: Издаден е посмъртно и е незавършен. Тя го изработва като микроречник на термини, използвани в „Тайната доктрина“ и извлечени от западни и източни, по-специално древни, езици. За съжаление е отпечатан след смъртта ѝ с добавки, които не винаги са точни или на висотата на оригиналната рамка. В тази малка книжка Е.П.Б. проявява съвършено владеене на над 30 езика с техните корелации.

* * *

ТЕОСОФСКО ОБЩЕСТВО

Вече посочихме, че Е.П.Б. го основава заедно с полковника и журналист Х.С. Олкът, който е и негов първи президент. То добива международно разпространение и докато е жива Е.П.Б., е силно свързано с нея. До смъртта на Олкът, чиито тленни останки са изгорени на грамадна клада от сандалово дърво на 17 февруари 1907 г., Теософското общество, макар и с усилие, се задържа в своите първоначални релси. Неговият втори президент А.эБезан не успява обаче да избегне новите, странни пътища, по които поема Обществото. Тя издига млад, неизвестен индиец, наречен впоследствие Кришнаджи, а по-късно Кришнамурти, за прототип на Аватар или нов Христос. Независимо че това обстоятелство събужда интереса на милиони хора към Обществото разпространител на  мистични явления и популяризатор на необикновени феномени (като например онзи за някакъв мъж, който в своето детство, едва десетгодишен, написва великолепната книга „В нозете на Учителя“, а малко по-късно „Пътят“) - Обществото стига до катастрофален край, когато Кришнамурти се възбунтува срещу неговите принципи и продължава самостоятелно своите философско-софистични проповеди, в които прокламира безполезността на обществата… посредством трибуната на своето собствено общество и издателство.

От Теософското общество се отделят фигури като Рудолф Щайнер, основател на антропософията, а от съкровищницата на „Тайната доктрина“ извличат ученията си Аркановата школа на Алис Бейли и множество други дружества с подчертана религиозно-мистерийна обагреност. В рамките на самото Теософско общество възникват братства като Католико-либералната църква. Философско-изследователският дух, който е основополагащ у Е.П.Б. постепенно се изгубва в тресавище от източен мистицизъм, култ към личността, страх от младежта и всичко това, подправено с вътрешна дезорганизация, изобилстваща от административни противоречия.

По-късно съдбините на Обществото се ръководят от Арундейл, Джинараджадаса и Шри Рам, с когото авторът на тази статия е имал щастието да се запознае лично в младежките си години, когато въпросният теософски ръководител е вече старец. Доста преди това Теософското общество вече е започнало да запада, а неговите центрове приютяват, с логични изключения, интелектуално и икономически непригодни лица, което от фактологическа гледна точка е пагубно за всяко човешко сдружение. Шри Рам е мъдър и сам разбира, че Обществото, което на теория е под негово ръководство, вече не реагира на какъвто и да е стимул; липсват му подходящи средства за разпространение, а многобройните му центрове в около четиресет страни в света са почти празни. При все това той прави усилия да поддържа онова, което още е запазено. Умира в Адяр, Индия, седмица след като произнася последната си беседа, давайки пример за постоянство и твърдост пред трудностите. Днес Теософското общество продължава да съществува, но броят на привържениците му и неговото идеологическо влияние в края на ХХ век са само сянка на онези от преди сто години.

Била ли е Е.П.Б. антихрист?

 След над двайсет и пет години изучаване и размишления върху нейните произведения, сме в състояние да заявим, че Е.П.Б. не е считала Христос за „Единствен Божи син“, а за Божествено превъплъщение, адаптирано към своето историческо време и достойно за най-дълбоко обожание. Тя е посветила много хвалебствени слова на Господаря на Любовта. Нейните философски и исторически обосновани критики се отнасят за различните църкви, които в негово име са разрушавали многобройни произведения на изкуството и културата, изгаряли са на клада, убивали са и изтезавали толкова хора. Тя посочва тези грешки не само в католическата, но и в англиканската, православната, калвинистката и други църкви. Огненото ѝ перо сипе нападки и по адрес на евреите, които тя обвинява в догматизъм и расизъм; срещу брамините, за които казва, че са фалшифицирали свещените си книги, като са видоизменили думата “Gnañi” (Мъдрост) в Gnani (Огън) с цел да направят така, че вдовиците да бъдат хвърляни в погребалните клади на покойните си съпрузи, а те, брамините, да си присвояват тяхното наследство. Не убягват на критиките ѝ и тайни общества като масонството, за което тя пише, че е загубило първоначалния си смисъл и представя безсмислен спектакъл, ползващ се с подкрепата единствено на своите членове, прекалено заети със сделки и политиканство.

Имала ли е Е.П.Б. политически идеи и мнения?     

 Те не представляват неин основен интерес, отчасти заради „викторианската“ среда, силно различна от днешната, в която ѝ е било съдено да живее. Рядко е насочвала вниманието си към политиката и го е правила общо взето от Платоновски позиции, препоръчвайки човешко общество, управлявано от философи или мъдри владетели в стила на онези от „Златната ера“. Твърдото ѝ разбиране за йерархичност, извлечено от природата, ѝ диктува, че е редно овцете да ги води пастир, а не една или няколко овце, които на практика не познават пътя по-добре, отколкото своите събратя в стадото. Изобличавала е „портокаловците“ – терористи по нейно време – които мятали сферични бомби, наподобяващи портокали. Отблъсквали я анархистите, които в края на XIX век организирали и извършвали изключително жестоки атентати.

Коя е, в крайна сметка, Е.П.Б.?

 Съзнателно оставихме този въпрос за накрая. Не можем да отговорим напълно. По човешки необуздана тя, все пак е изключително създание, често проявяваща свръхчовешки характеристики – не само заради парапсихологическите си способности, а и заради своя интелект и смелост, с които презира всяка критика и не прави никакви отстъпки на „дипломатическите“ условности в този свят.

Нейните предсказания, произнесени без всякаква тържественост, ни удивляват със своята точност. Нейната личност ни обърква. Съчетание на аристократка с революционерка, на мистичка с интелектулка, на невероятна авантюристка, предрешена като мъж, с придворна дама, тя сякаш се забавлява и надсмива над всеки, който би пожелал да я затвори в конкретен, едностранчиво рисуващ я образ.

Ако можем да твърдим нещо – и го правим с пълна убеденост, родена от нашите акрополски философски размишления, напълно чужди и незаразени с партийност и сектантство, търсещи единствено истината, където и да е тя – то е, че Е.П.Б. представлява енигматичен, чудодеен мост между Минало и Бъдеще, сътворен от едно мрачно Настояще, което обаче не успява да я сломи. Изключителна личност, някой ден историята ще я признае за пионер във формирането на онзи нов човек, за когото всички днес мечтаем. Човек, който не само вярва, но и приема Бог за естествена и неотменима очевидност; който съзнава, че „чудесата“ са само феномени, които сме неспособни да проумеем, но че нищо не се случва против Природата, нито против Божествената воля. Човек, който да цени повече красивото отколкото грозното; доброто повече от злото, справедливото като по-ценно от несправедливото.  Да бъде храбър, но без безразсъдност; силен, но без  надмененност; весел, но с приличие; свободен, но без слободия; мистичен, но без лъжовна набожност; чувствителен, но без слабост; човеколюбив и щедър, но без отстъпления, продиктувани от сантименталности. Човек, който да знае да плаче, да се смее, да живее и да умре. Който да не се бои от бъдещето, защото ще познава миналото си. Да не се страхува от другите, тъй като ще познава себе си. Който да съзнава, че е безсмъртен във вечността и простосмъртен на тази земя. Който да обича и да е в мир с всички Същества и всички Неща, но не се бои да воюва. Човек, чиято мощ се поражда от неговата Душа, а не от материалните му средства.

Когато се появи този Нов Човек ние сме убедени, че той ще дължи нещо на енигмата на име Е.П. Блаватска.

Статията е била публикувана в списанието „Nueva, бр. 84, юли 1981г.