ТВОРЦИ И ЗАНАЯТЧИИ

Кога е възникнало изкуството в света? Как бихме могли да определим това? Вече са отминали епохите на добронамерените учени на 19 век, които твърдели, че знаят коя е годината, през която е било изобретено колелото, когато бил намерен огъня или когато човек за първи път започнал да плава с кораб. 

Днес, в разгара на XX век, заедно с всички наши проблеми, имаме едно предимство, което е имал и Сократ, този, който отново възродил фразата: „Познай себе си”. Той знаел, че не знае. Днес историците знаем, че не знаем. Всяко археологическо откритие, всеки нов документ, всяко ново тълкуване създава препятствие пред определянето на произхода на нещата. Днес например не можем да кажем, че колелото не е съществувало в Америка, защото всички музеи в Америка са пълни с предмети с колела. Не можем да кажем, че цивилизацията е възникнала заедно с тухлите, при положение, че това твърдение би изключило град Мемфис в Египет, който е бил направен от мрамор и камъни. 

Има много неща, които днес не можем убедено да твърдим. Но можем със сигурност да кажем, че откакто човекът е човек, той е създавал изкуство. Какво точно означава да създаваш изкуство? Аз по никакъв начин не искам да навлизам в дефинициите от книгите, защото за тази цел имате на разположение огромни библиотеки, включително и скромната библиотека на Новия Акропол, която е на ваше разположение. В Природата съществуват редица измерения. Ние по никакъв начин не вярваме, че Природата е съставена единствено от физическия свят. Очевидно е, че отвъд видимия свят съществува още нещо.

Ако затворим всички врати и прозорци и поставим по средата на залата едно малко радио, посредством херцовите вълни до нас ще достигнат думи, които произнасят други мъже, други жени на стотици километри растояние. Ясно е, че нашият слух не може да възприеме директно тези звуци, нито пък стените могат да възпрат радиовълните. Съществува нещо повече от строго физическото и обективното… А щом това е така и ако съществува нещо отвъд енергийното и дори отвъд психическото и менталното, тогава биха съществували редица „допирни” светове /няма да говоря за „паралелни” светове, защото биха били паралелни само частично/. Знаем, че пространството е огънато и затова би трябвало тези светове да са „паралелно огънати”, нещо, което по всяка вероятност би довело до това накрая те да се срещнат/. 

На кого не му се е случвало в някой момент и без никаква мистична подготовка понякога да усети в себе си едно различно потрепване? Сигурно сте чувствали, че за момент възприемате Природата по друг начин. Тогава чайките, които преди са били само бели петна над морето, за вас придобиват някакво значение. Тогава хоризонтът, който преди сте виждали по един обикновен начин, придобива друг смисъл. Далечните камъни изглеждат като призрачни кораби, които се приближават към нас от мъглата на неизвестното. Чувстваме се безкрайно сами и същевременно постоянно и благосклонно придружавани. Усещаме, че съществува Бог, Едно Нещо, присъстващо във всички неща. Гледаме с детско любопитство как се отварят и затварят „ръцете“ на морската пяна, за да уловят безценния пясък.

В тези моменти се проявява артистът, който съществува във всички нас, и изниква възможността да се свържем с висшите измерения на Природата. 

Изкуството не е контакт с това, което е долу, а с онова, което е горе. Изкуство не е, когато златото се превръща в пясък, а когато пясъкът се превръща в злато. Когато чайките заприличват на изваяни от слонова кост и вълните стават зелени като яспис, когато планините станат лазурносини. Когато шумовете се превърнат в музика, в звуците на арфа, когато откриваме мелодия в трептенията на Природата, когато самите ние вибрираме с всичко наоколо… Когато нашите очи се пълнят със сълзи или на устните ни разцъфват усмивки. Когато стискаме юмруци, без да знаем защо и срещу какво се борим…или когато ги отпускаме и ги потапяме в пясъка на плажа…. 

Тогава художникът става първосвещеник - мост, връзка между невидимия и видимия свят. Той е онзи, който е способен да разбира тайното, скритото, онова, което обикновено не се вижда, и го пренася в нашия свят под формата на музика, изкуство, скулптура или архитектура, за да можем всички да се докоснем до него. Затова древните гърци се обръщали към Музите, които представлявали идеи, някои от които днес не свързваме с Изкуството. Например Мнемозине е музата на паметта и спомена и затова е и муза на Историята. За гърците Историята е била вид Изкуство, защото етимологическият корен на думата „изкуство” е „да направя“ нещо, „да го оформя“. Истинско чудо е да можеш да пресътвориш в нещо осезаемо нещата, които не са веществени. Творецът е един вид магьосник, който възприема невидимите неща, който чува беззвучното, който вижда всичко онова, което не може да се възприеме с очите, и после го пренася на платното, чрез музикалния инструмент, върху мрамора или дървото. 

Следователно човекът на изкуството е онзи, който достига тази естествена и достатъчна висота, от която може да ни помогне да участваме заедно с него в тази красота. 

Очевидно е, че схващанията за Изкуството се променят с времето. Например днес не можем да кажем, че египтяните не са познавали перспективата. Някои от вас са се запознали само с Масперо /заб. Френски египтолог от 19 в./, но онези, които са напреднали, знаят много добре, че египтяните са познавали перспективата. Аз съм имал късмета да видя многократно най-старите художествени творби от Старото царство – онези, които се намират в близост до комплекса Сакара и Мемфис – и съм могъл да проверя, че египтяните са познавали отлично перспективата. Те са придавали на човешката фигура онзи вид статичност, онези фронтални очи и странично изобразено лице върху фронтално разположено тяло и са постигали така едно магическо възприятие, което било характерно само за Боговете и за човешката фигура. Рибите, птиците, хипопотамите, папирусите, палмите, реката - всичко изглежда по естествен начин. Но сред тази природа се разкрива една „друга естественост”, която е била докосната от ръцете на Боговете: присъствието на човека. 

Например когато видим, че всички на краища на бронзови статуи от династията Минг е придадена една и съща форма на огнен пламък, бихме могли да предположим, че става въпрос единствено за орнаментален мотив. Но скритият смисъл тук е, че във всички животни и във всички същества пребивава огънят. В нашата малка археологическа колекция, която можете да видите след лекцията, има една керамика от периода Танг, „бяла глава”, на която може да се забележи един вид мантия направена от витражна керамика. Всичко това има скрит смисъл, така както тази бяла глава от каолин. 

Но тези значения се губят с времето. Дори ние в Испания, които сме виждали пещерите на Алтамира, не разбираме добре изрисуваните там едно над друго изображения на животни. В същото време не приемаме и простото обяснение, че това са обикновени ловни сцени. Вярваме, че отвъд физическия лов съществува един „духовен лов” на сили на Природата. Също така не разбираме техниките, които древните са използвали - например как на такава дълбочина в пещерите на Алтамира (въпреки че днес изглеждат обширни, тъй като са изкуствено изкопани през XX век) те са създали рисунки, без да използват осветление, което да оставя сажди или други следи на тавана на пещерата? Изглежда, че са използвали нещо като електричество. Очевидно това показва едно владеене на техника, която днес сме изгубили.

Техниката също е свързана с твореца. Колко пъти сте мечтали да изградите замък с найдобрите материали? Един замък от злато, от сребро, от кристал. Но тъй като нямаме нито злато, нито сребро, нито кристал, не можем да го направим... 

Колко пъти сме мечтали да излеем навън вътрешни мелодии, които са идвали от дълбините на душата ни? Ако обаче не сме музиканти, нашите ръце се вцепеняват над клавишите и не могат да изразят онова, което дълбоко чувстваме. Колко пъти виждаме странни цветове, които бихме искали да запечатаме завинаги? Неповторими моменти. Но не притежаваме способността да го направим. Защото дори ние, които вярваме, че това не е нито първият, нито последният път, в който идваме на този свят, знаем, че ситуациите са неповторими. Никога повече едно и също изсъхнало листо няма да падне близо до тази мраморна колона. Никога повече то няма да хвърли отражението си върху капката роса. Това е един уникален момент, неповторим, нещо, което съществува само за миг. 

Ще отминат хилядолетия, цивилизации, но никога повече няма да се повтори отново този момент... Ето така животът е завършен, необятен и богат. Защото както е продължителен, безкраен и неугасващ, също така съдържа и събития, които няма да се повторят никога повече. Много пъти ще слушаме един оратор. Може би много пъти аз ще имам удоволствието да говоря пред групи хора в милата ми Испания...Но никога повече няма да се повтори същият този момент, няма да сме седнали по същия начин. Следващият път няма да сте всички, които сте днес, ще дойдат и други слушатели... Аз няма да изглеждам по същия начин, звуците, чувствата и външните обстоятелствата ще бъдат други. И така, настоящият момент, който изживяваме, е уникален и неповторим. Трябва да се опитаме да го уловим с всички сили, защото той не може да се повтори отново. Този момент е „нещо” - част от стъпките ни по един дълъг път... пътят на еволюцията. Така че можем да кажем, че „се преоткриваме” дори и в най-дребните детайли. 

Творецът е онзи, който е способен да бъде „първосвещеник”, един вид медиатор между света на архетипите, на Боговете и света на хората, и освен това може да въплъти тези архетипи на земята. Мнозина са мечтали за музиката на Вагнер, но единствено Вагнер е бил способен да я сътвори, въпреки че първоначално не е бил разбран. Единствено той ще създаде тези големи оркестрови интерпретации и ще използва отново човешкия глас сякаш е още един инструмент. Единствено Шопен ще може да извлече вдъхновение от малките неща, като падането на капка вода - една тема пресъздадена по време на романтизма, който добре знаем, че днес не е на мода, но който продължава да бъде прекрасен. Колкото до „модерните неща” - съжалявам, че не мога да го кажа на италиански, защото на този език звучи по-експресивно – но честно казано те въобще не ме вълнуват. 

Навиците се променят, променя се начинът на обличане, на хранене. Ако се хващаме за преходните неща, ще се изгубим и ще полудеем. Да се върви по Гранд Вия без шапка в епохата на нашите баби и дядовци се е смятало за нещо недопустимо. Обратно, когато сега аз, който съм доста плешив, си сложа сомбреро през зимата, хората ме гледат така, сякаш са видели да преминава една гъба. Къде е истината? ¿Quo vadis? Не можем да знаем. Можем да сме сигурни единствено в онова, което е валидно „по своята същност”. Всичко останало преминава и си отива... По тази причина не ни интересува модата. По тази причина смятаме, че изкуството трябва да бъде красиво, да е винаги хармонично. Да не бъде нещо интелектуално, което трябва да бъде „обяснявано” на някакви „посветени”. Изкуството трябва да се влива в нас по интуитивен път. Творецът трябва да успее да стигне до нас, без да има нужда от интелектуалстване.

Знаем ли името на онзи, който е направил тази малка теракотена статуя, която виждаме тук? Не, но тя е прекрасна. Красотата се разпростира отвъд името, отвъд личността, тя е като един дух, който отива по-далеч. Когато нашите стихове, нашите книги, нашите произведения изгубят своя личен характер, ще остане тяхното послание, за да помогне на другите хора да се извисят. 

Да посочим пример: ние дори не сме сигурни от кого всъщност е написана Одисея, дали наистина е от Омир. Мнозина спорят кой е авторът на произведенията на Шекспир. Това е важно по отношение на Историята, но не и по отношение на „артистичното възприятие”. 

*****

Следователно, отвъд всичко модерно, трябва да възобновим култа към Красотата, който в същото време според Платон е също така и култ към Доброто и Истината. Не можем да продължаваме да живеем сред „чудовища“.

Неотдавна, когато отивах да преподавам в един град, минахме покрай един „паметник“ и аз попитах: „Каква е тази кутия?“ Отговориха ми: “Това е паметник на Конституцията.“ А на мен ми се струваше, че е кутия за обувки, в която се влиза и излиза. Честно казано това не беше стойностно дори от символична гледна точка. Ако за всяка конституция построим една такава кутия за обувки, светът ще изглежда като магазин за обувки.

Ясно е, че трябва да се обръщаме към по-трайни, по-красиви неща. За жалост в този момент от историята много пъти прибягваме до простата деформация на нещата. Например за статуя като тази репродукция на Венера Милоска на подиума казват, че не била изкуство. Но ако я огънем на две или я срежем с трион, тогава можем да я кръстим „Глад на народа по време на сън”. Ако я поставим пред един гол господин, бихме могли например да я кръстим: „Не мога да те прегърна!” Това, което ни кара да се смеем, също така ни кара да осъзнаем абсурдните грешки, които бихме могли да направим, но и ни позволява да разберем, че можем да създадем един нов, по-добър свят.

Кои са занаятчиите? Кои са онези хора, които поставят парче глина върху малко колело, завъртат го с крак и почти чудодейно то започва да се издига нагоре, докато не придобие форма? Кои са онези, които продухват стъклото и то придобива особен вид?

Истинският занаятчия е онзи, който шлифова дървото по най-добрия начин. Човекът, който поставя стъкло на прозореца толкова добре, че то не се изважда на следващия ден. Който ни поправя очилата така, че след това те ни служат добре и не падат на пода всеки път, когато си наклоним главата. Истинският занаятчия е достоен за пълното ни уважение. Това е художникът на народа, художникът, който живее във всички хора. Истинският занаятчия е онзи, който само с погледа си вижда дали браздата е права. Истинският занаятчия е онзи, който шие с обикновен напръстник и прекарва конеца през меха и кожата, онзи, който насочва правилно водата, за да има по-добра реколта. Не трябва да омаловажаваме занаятчията. Истинският занаятчия е историческата основа на Изкуството. Без занаятчии не би имало изкуство. Ако нямаше някой каменоделец, който да добие от каменната кариера парче пентелийски мрамор, Праксител не би могъл да извая своята скулптура.

Както има нужда от занаятчията, така има нужда и от твореца. Важен е както този, който извлича грубата материя, така и онзи, който я обработва и преобразява. Нужен е както онзи, който събира билки в далечната гора, така и лекарят, който умее да ги обработва, за да се превърнат в ефикасни лекове. Нашата философска позиция по отношение на занаятчията е да му се отдаде по-голяма важност. За нас работата не е проклятие, пратено ни от Бог - точно обратното, тя е стълба, по която се изкачваме, за да изразим себе си. Работата наистина облагородява. Истинските почести не са тези, които се отдават на посланика в някоя страна. Това са почестите, които се получават в душата за това, че си свършил полезна работа за Човечеството и за самия себе си.

Човекът до голяма степен е изгубил способността си да работи. В този материалистически свят, където всичко се повтаря и ни роботизира, докато не се превърнем в живи машини с очи и с мустаци, трябва да възродим и да очовечим нещата. Сред руините на Помпей била намерена пещ, в която се приготвял хляб. В тази пещ, под лавата на Везувий, открили нещо като „кроасан”, закуска от хлебно тесто. На всеки кравай, изпечен в неговата пещ, онзи стар хлебар поставял печата: „Аз, еди-кой си, изпекох това”.

Пред голямата анонимност, която се опитва да ни разруши и която ни е превърнала в еднородна маса, пред тази огромна анонимност, която ни ограбва имената – защото вече дори не ни питат как се казваме, а ни искат само номер на личен документ; пред тази анонимност, трябва да издигнем знамето на новото очовечаване. Искаме след хиляди години да има хора, които да могат да видят нашите дела, нашите малки дела. И да почувстват това, което ние чувстваме пред Партенона или пред пирамидите, или дори пред една римска лампа.

*****

Искаме в бъдеще да има мъже и жени, които да общуват с нашето дело. Да не се скитаме по света като стерилни хора. Искаме да ходим, пеейки като водата. Искаме наистина да създаваме живот на местата, през които преминаваме, и нашите стъпки да носят полза на всички.

И въпреки че ще потънем в течението на историята, нека сме като водата, от която да пораснат нови растения, за да има нови плодове. Главното, първото от тях е надеждата. Има нужда да си възвърнем надеждата. Има нужда да се изрази отново Изкуството, което носим вътре в себе си, да се възроди умението на хората да творят. Нека сме горди с онова, което произвеждаме, нека не го чувстваме като проклятие. Нека няма експлоататори и експлоатирани. Нека в света да има истинско братство - да прескочим отвъд преградите от противоречия, от класови борби. Да пребиваваме в реалността, да не съществува нищо повече от едно Човечество и това Човечество да вплете силно ръце, така че даже да се забият ноктите в кожата, за да не се разделяме, за да сме заедно, за да възтържествува отново царството на мечтите.

Но ние няма само да мечтаем.... Ще направим така, че царството на мечтите да надделее. Ще направим така, че мечтите отново да се въплътят. Рицарят Сид отново да язди. Дамите да си възвърнат вдъхновението, което са имали. Да има отново герои. Младият отново да е млад, да ни радва със своите песни и шеги. Отново възрастните да ни съветват. Машините да ни служат. Природата да бъде чиста, незамърсена, за да ни посреща в лоното си. Любовта да завладее нашите сърца и да ни донесе красота. Да пречистим света, започвайки от себе си. Чистотата, истинската духовна хигиена, е най-добрата форма на Изкуство. А действието, с което ще направим това, е най-добрият занаят.

Бог да благослови работата. Бог да благослови усилието. Бог да благослови скромните хора, които обработват дървото или моделират глината. Бог да благослови и другите, избраните от боговете, които умеят да претворят в думи, в музика, в цветове онези толкова красиви неща, които ни убягват на нас, останалите хора.

Творците и занаятчиите вървят ръка за ръка към по-добър свят. По средата на дълбоката нощ те трябва да ни посочат на хоризонта светлината, която показва, че вече е започнало да се зазорява.

Хорхе Ливрага
Забележка: Лекция изнесена през април 1983