Намираме се в един динамичен и взаимно свързан свят – ако го забравим, това може да ни доведе до ситуация на вътрешна мъка – състояние, което древните гърци наричали хибрис – всичко онова, което се отклонявало от универсалната хармония. То било грешка, която пораждала дълга верига от други грешки.

Всички мъже и жени се раждаме философи. От малки всички ние се питаме какво е слънцето, какво е луната, какво са птиците. Тези въпроси са философски, защото философията означава любов или стремеж към истината. Обаче по-късно, малко по малко, забравяме за онова дете, което се намира вътре в нас; за онова малко дете, пълно с надежди, за което Исус Христос е казал, че ще ни позволи да влезнем в царството небесно; за онова малко щастливо дете, което в Мистериите на Дионис било сравнявано с магически делфин, способен да се потопи във водата и да изскочи отново; безсмъртно дете, което е отвъд времето и което по време на безбройните реинкарнации се появява или изчезва, но което винаги присъства, защото неговата истинска същност е вечността.

 

Първо ще е добре да знаем какво е мирът, защото много хора казват, че мирът е покой, че мирът означава да не се движим. А това е трудно.

Да предположим, че някой човек бива заклещен, както при големите геоложки катастрофи и е затиснат, затрупан от голямо количество отломки. За него спокойствието мир ли е? Очевидно не. Спокойствието не е мир. А обратното? Би ли било мир постоянното препускане, да можеш да работиш, без да спираш? Също не можем да идентифицираме това с мира.

Мирът е нещо много по-вътрешно. За да можем да говорим за мир в света, аз мисля, че би трябвало да започнем да говорим най-малкото за мир в човека. Аз, като философ и като историк, не вярвам в системите, защото ако системите бяха добри, би трябвало всички вече да сме щастливи, тъй като в течение на историята е имало толкова системи! Постига ли се мир с война, с насилие? Не, имало е толкова насилие и толкова войни през последните две или три хиляди години, че ако това беше вярно, днес би царувал мир навсякъде.

Тогава какво е мирът? Аз вярвам, че мирът е едно вътрешно хармонично поведение, да се хармонизираме със себе си, със съставните части в нас самите.

Древните езотерици разделили човека на седем части. Те ни говорят за физическо тяло, за носител на енергията, за носител на емоциите, за ментален носител, който разпределя нашите идеи, за по-висш ментален носител, за мистично просветление и за една голяма мистерия, която е много трудно да бъде определена и позната. Ние сме тази мистерия, ние сме това, което е отвъд всички неща, наблюдатели и актьори, нещо, което е отвъд всякакво проявление.

Как може да се постигне състояние на мир? Бих искал да повторя, че когато говоря за мир, не говоря за покой. Аз не вярвам в отшелничеството в планината, в човека, който седи в поза падмасана на някое далечно място, насред планината, повтаряйки някаква източна или западна мантра, който мълчи и е спокоен. Този човек може да е спокоен и в същото време да няма мир в сърцето си.

Спокойствието и движението са относителни понятия. Да бъдете във влак и да вярвате, че той се движи, тъй като в същото време съседен влак е в движение – това е илюзия. Днешният свят, със своите огледала, ни дава погрешни идеи за редица неща.

За да се постигне мир, който наистина да бъде вътрешен мир, не може да се търси нито в спокойствието, нито в движението, а в разумната хармония, която се основава на истинската универсална хармония, в която човекът не е нещо отделено, не е враг на хората, нито на природата, нито на никого.

Човек трябва да бъде приятел с всички, приятел в платоническия смисъл на думата. Защото не е приятел само този, който споделя трапезата или напитката си, приятел е онзи, който е близо до нас, както биха казали древните римляни – в съзвучие с нас, сърце със сърце.

Накратко, първото, което трябва да направим, за да постигнем този вътрешен мир, е да се хармонизираме вътрешно. Когато реагираме или извършваме някакво действие, да знаем откъде произлиза то – от нашето физическо тяло, от нашето емоционално тяло, от нашите идеи? Когато сме наясно с тези неща, ще можем да открием, че по естествен начин, вътре в нас, съществува една хармония, която ние нарушаваме, заразяваме я с нашия начин на живот, с нашето съществуване. Трябва да търсим вътрешната хармония и тази вътрешна хармония не е нещо трудно, тя е нещо лесно, ако наистина си поставим за цел да я постигнем.

Всяка една от частите, които съставляват нашата личност, притежава една форма на вътрешен сепаратизъм. Възниква емоция, която ни казва: “Аз искам да бъда задоволена!” А разумът казва: “Внимавай, за да те задоволим, ще трябва да влезнем в поредица от конфликти!” “Не ме интересува!” – казва страстта. И когато тази страст бъде задоволена веднъж, тя се връща отново и отива в друга посока.

Колко пъти сме имали обсебваща мисъл, една от онези мисли, които представляват цял процес, повтарящ се до края, и вместо да се достигне до заключение, процесът започва отново, и така до безкрайност? Това е, което също възпрепятства, убива и обуздава нашия чист и обикновен вътрешен мир.

Всеки от нас трябва да има моралната сила да открие свой лъч светлина, да може да го следва, без да го интересува мнението на другите.

Можем да бъдем това, което трябва да бъдем, тук и сега, без да ни интересува какво могат да кажат за нас. Не казвам, за да презираме егоистично останалите, а го казвам, за да можем да поддържаме вътре в себе си една крепост на индивидуалността, крепост на вътрешната свобода, без която никога не бихме открили вътрешния мир. Защото, като силно разклатено езиче на камбана, привлечени от едно или друго, се въртим, обръщайки глава ту към единия, ту към другия бряг, без да знаем за кого бием камбаната.

Помня, че един от моите любими поети, Амадо Нерво, казваше: “Живот, нищо не ти дължа. Живот, ние сме в мир. Бях обичан. Обичах. Слънцето погали моето лице. Живот, нищо не ти дължа. Живот, ние сме в мир.” Само онзи, който някога е имал смелостта да остане сам върху някоя скала до морето, да върви през гората и е бил насаме със себе си, познава общуването с природата, със слънцето, със звездите и знае колко струва да си обичал, както и да бъдеш обичан. По-важно е да обичаме, отколкото да бъдем обичани, по-добре е да сме силни като извор и да даваме, отколкото да сме като кладенец и само да приемаме.

Да обичаме, без предварително да пресмятаме колко ще ни облагодетелства тази любов. В този момент нещо се събужда вътре в нас и ние започваме да разбираме заобикалящия ни свят. Започваме да разбираме птицата, планината, вятъра, също така нашите братя, хората; започваме да разбираме историята, различните етапи, през които е преминало човечеството, цялата мъдрост, която съществува по света, която, за мен, е плод на Бог. Цялата универсална хармония, в която всички неща са свързани, е Божие дело.

Понякога съм сядал на земята и съм седял дълго време, наблюдавайки едно растение – по какъв мистериозен начин движи своите листенца към слънцето, за да получи малко от светлината, която му позволява да живее. Тази връзка между слънцето и растението, между растенията и животните, между животните и нас, между звездите и хората, е това, което ни носи вътрешен мир – спокойствието да знаем, че Бог е помислил за всичко и че всички неща са предвидени така, че нашето страдание винаги да бъде поносимо.

Много пъти се питаме: какво ще стане с нас, когато умрем? Всички ще умрем, така че това е нещо, което вълнува всички ни, дори най-младите. Какво ще ни се случи? Един вътрешен глас ми отговаря: “А какво се случи, когато се родихте? Не се ли родихте по един естествен начин, заобиколени, с малки изключения, от хора, които са ви искали заради самите вас, без да знаят дали ще излезете интелигентни, или пък някакви магарета, от хора, които са вашите родители?”

А нямаме ли също така родители и от другата страна на вратите на смъртта? Може би няма да бъдат същите. Но не съществуват ли наистина ангели-пазители, за които толкова ни говорят древните традиции, от онази епоха, в която, преди да заспят, децата отправяли молитва към своя ангел-пазител? И то няма ли връзка с вътрешното спокойствие на децата, които в наши дни си лягат, след като са гледали по телевизията епизод със сексуални инструкции, където първото, което им се преподава, са отклоненията от нормалното, а не естественото?

Индивидуалният вътрешен мир е способността скромно да познаеш себе си, да разбереш, че в тази необятна божествена мъдрост не всички сме се родили за едно и също нещо, че всеки има свой път, всеки има своя съдба, всеки има своя храна, всеки има свой начин да реализира себе си, свой начин да бъде и да се изразява.

Бог е помислил за всичко това, за всичко, което ни се случва и което ще ни се случи. Защото ако Бог е помислил как трябва да се движат листата на растенията, ако е помислил как да се движат малките амеби, то как не би помислил и за нас, които сме по-сложни, с по-голямо съзнание и от определена гледна точка – по-важни?

Така както родителите пазят с надежда своето новородено, без да ги интересува неговия пол, без значение дали е добро, или лошо, красиво или грозно. Ако родителите на Земята имат такова благо отношение, защо и нашият Баща на Небето да няма? Защо да не мислим, че ни е обичал от началото на времето, че ни обича днес, че винаги ще ни обича и че всички сме потопени в мисълта, в светлината и в божествената любов? По такъв начин всички тревоги изчезват и дори трудностите в живота изглеждат като изпитания, като етапи, които трябва да преминем, за да можем да се пречистим.

Спомням си как се е пречиствала водата в древен Египет. Все още са останали нещо като водохранилища или корита, сега сухи, през които е преминавала. В Тива е съществувал пречиствател на водата, състоящ се от седем големи басейна. Водата от Нил е влизала в първия, там цялата кал се е утаявала на дъното и вече по-чистата вода е преминавала към втория, където на свой ред оставяла на дъното най-тежките елементи. Това се повтаряло няколко пъти, така че в седмото корито водата била напълно чиста, напълно годна за пиене.

Коя вода смятате, че е по-чиста? Тази, която е застояла в средата на кладенеца и не се движи, или онази, която се стича по камъните от най-високото място на планината?

Без съмнение бихте пили от последната, най-чистата. А знаете ли как се е пречистила тази вода? Пречистила се е чрез сблъсъка си с различните камъни, хиляди и хиляди пъти. Тази вода е пяла със своята болка, създала е бяла пяна от своята надежда и е сътворила дъга от цветове с всеки от своите удари.

Човек трябва да бъде като водата, човек трябва да преминава през ударите на живота по същия начин като водата – скачайки, пеейки, с вътрешна радост, с вътрешна сила, която да го носи, с простата и скромна мъдрост на този течен елемент.

Водата винаги знае накъде отива. Водата винаги тече към морето. Понякога ние не знаем накъде отиваме. Но ако погледнем дълбоко в себе си, ако потърсим вътрешен компас, ще разберем точно накъде отиваме и всички болки и удари  ще бъдат само изпитания.

Същото се случва с всички елементи в природата. Ако притежавахме мъдростта на огъня, това би било много полезно. Както и да поставя тази запалена клечка кибрит, пламъкът е винаги вертикален. Ако човек можеше, въпреки обстоятелствата в живота си, да задържи своята душа изправена, би постигнал мир в сърцето си.

За да постигне човекът този вътрешен мир, не е необходимо да се четат обемните трактати; нужно е да наблюдава водата, да наблюдава огъня, да наблюдава вятъра и планините, въпреки че в наши дни на хората това им изглежда като нещо обикновено. Аз ви казвам, че за да можете да разберете същността на човека, е необходимо да отидете при същността на човека. Трябва да откриете какъв смисъл има всичко, което ни заобикаля и всичко онова, което носим в себе си.

А възможно ли е да се постигне колективен мир, един голям мир? Това е дори по-трудно. Това означава всички хора по света да бъдат в мир. Ако всичките хора по света или поне онези, които притежават власт в света, не са в мир, то и светът няма да може да е мирен.

Не е достатъчно да правим големи изказвания за това какви предимства има мирът пред войната… Нужно е да преоткрием себе си наново, да не мислим за утопични общества, а да мислим за едно обединение от хора, което може да върви от Бог, в Бог и към Бог.

Дали са ни много теории, дали са ни много схеми, но когато настъпи часът на истината, всеки път нашите икономически възможности са все по-малки, обществената несигурност се увеличава, трудностите между самите хора са по-големи, с всеки път заплахите, които са надвиснали над нас са по-страшни.

Днес не говорим за ножове от кремък, днес не говорим за бронзови брадви, нито за шпаги, нито пък за пушки. Днес се говори за галактически войни, за лазерни лъчи, които вместо да лекуват, убиват; за странни сателити-шпиони, които се опитват да дестабилизират всичко онова, което е построено в света; за отровни газове, за препарати, които карат листата на дърветата да окапват и така светът да се приведе в състояние на постоянна зима. И с тези заплахи искат да ни доведат до мир?  Очевидно е, че не.

Политическата работа, социалната работа започва и завършва с педагогическата работа. Не можем да мечтаем за утопии. Не можем да вярваме, че с един прост жест или с нещо, което кажем, светът ще стане мирен. Не е ли казал Христос: “Обичай ближния!” И колко са тези, които обичат? Не е ли казал Сидхарта Гаутама Буда, че трябва да проявяваме разбиране и че е по-добре да си жертва, отколкото палач? И колко са онези, които разбират това?

Поради тези причини, щом онези големи същества, въплъщения на божеството, или както искате ги наричайте, не са успели да променят света, не можем много да вярваме на разни формули, а на онова, което всеки един от нас може да направи и да пренесе.

Аз вярвам, че външният мир, колективният мир задължително преминава през мира в самите нас. Докато има егоисти, докато има привързани към материалното хора, ще съществува експлоатация в света. Докато има хора, които мразят някой друг просто защото има различен цвят очи или просто защото не им допада, ще съществува расизъм в света. Докато има хора, които вместо да отговарят с добри и разумни думи, вместо да се опитват да разберат онзи, който им е насреща, го удрят или ритат, ще съществува насилие по света.

Всичко това са изпитания за нас. Не можем да мислим да създадем декрет за световен мир. Вече сме видели за какво служат указите, вече сме видели за какво служат днес Обединените нации.

Има нужда да създадем нов свят, различен свят, и това създаване зависи от всеки един от нас. Оттук произтича нашият възторг от индивида, но не от егоизма, не от индивида, който живее за себе си, не от индивида, който се интересува единствено от себе си, а от индивида, който живее в съжителство с останалите индивиди, който може да разтвори ръцете си не само като един вид благословия, а който може да разтвори ръцете си по братски. Онзи, който не само споделя своето богатство с другиго, а който му го дава цялото.

Може би има нужда отново да си припомним това да обичаш ближния си както себе си. Може би е нужно да обичаме ближния повече, отколкото обичаме самите себе си. Защото може да има такива, които се нуждаят от повече любов, отколкото се нуждаем ние. Защото някои от нас сме силни, млади или имаме икономически, политически или физически възможности. А онези, които ги нямат? А онези, които нямат нищо, освен една отворена ръка, която моли? Не трябва ли да имаме повече любов за тях, отколкото за себе си?

Не е ли време да се върнем отново към онази основополагаща клетка, каквато е семейството, в която родителите обичат своето дете още преди да се роди? Не говоря за всички лъжи, които се говорят относно семейство, за законното и незаконното. Говоря единствено за ситуацията, когато се съберат мъж и жена и те действително искат да имат дете, очакват го и го заобикалят с любов.

Не можем ли да правим същото във всички области? Не можем ли да очакваме нашите ученици с любов, без значение какви са те? Не можем ли да очакваме нашите служители, нашите колеги в офиса или в работата с любов, с усмивка на уста? Може би това оръжие е най-силното сред всички останали.

Защо, когато отиваме да купим хляб или вестник, трябва да влизаме с намръщено изражение и да говорим с униние? Каква е причината? Какво печелим с това черногледство, каква е тази свирепост, която всички ни е обзела? Какво ни се случва? Полудели сме?

Трябва да се опитаме да излезем от лудницата, да се върнем към едно нормално, човешко поведение. Няма да е достатъчно да четем за това, въпреки че и това е необходимо… Но освен това, имаме нужда от лично поведение, човешко, от малко любов в нашите дела.

Трябва отново да придобием естествено поведение пред хората, пред природата. Нека животните да не бягат, когато ни видят, да не изглежда сякаш всички неща са врагове на човека. Нека човек да не бъде враг на нещата, да не заразява реките, въздуха, земята, нека човек да бъде част от природата, да бъде нейният цар, ако искате така да го наречете. За мен царят е този, който е в служба на всички. Това е един истински цар – онзи, който ръководи себе си и ръководи другите, защото служи на всички; най-големият роб, най-големият служител; онзи, на когото всички се възхищават и когото всички обичат.

Кой е истинският баща в едно семейство? Онзи, който крещи и казва: „Аз съм господар на къщата!”? Не, онзи, който умее да предизвика усмивка, да каже добра дума, да донесе малък подарък на своите деца и на съпругата си.

Това, което бих искал тази вечер, е всеки един да си тръгне с леко безпокойство в сърцето и да се запита дали не може да обича малко повече, дали не може да се постарае в себе си да дава повече, дали не може да се усмихва малко повече. Нека утре, когато изгрее слънцето, да може да види в огледалото незамърсено лице, и първият човек, когото срещне, да целуне или да му подаде ръка, но с усмивка на уста.

Какво е мир? Мирът е радост, мирът е хармония, мирът е да могат да се реализират в света най-добрите неща. Мирът е Партенон, Голямата пирамида, човек, който, вървейки по улицата, се сеща да даде монета на всички онези, които се нуждаят; мирът е жената, която стои вкъщи и е светлина за всички, които са близо до нея; мирът е възрастният човек, който разказва своите опитности на младите, не за да се хвали, а за да ги упъти да следват правилния път. Мирът е младежът, който не се почерня с наркотици, а се опитва да работи с вяра в бъдещето.

Мирът е това, което носим вътре в себе си.

Нека отново станем като хубави лампи, прозрачни, за да може светлината, която благодарение на Бог носим всички в себе си, да достигне навсякъде. Тогава ще сме във вътрешен мир и ще работим, за да постигнем и външния мир, който аз лично не виждам да е близко, но трябва да работим активно, за да го постигнем. За него не се работи с манифестации по улиците. Истинската манифестация трябва да бъде в нашето сърце и да се вижда, да може наистина да се почувства.

Трябва да имаме мир, за да може да имаме любов и трябва да имаме любов, за да имаме мир. Можете да обичате лястовиците, можете да обичате камъните, хората, вятъра, старите знамена, отминалите слави и бъдещите надежди.

Ако сте способни да обичате истински, ако сте способни да откривате в пролетния въздух знаците на Бог, които са като лястовиците; ако можете да откривате насред шума на течащата вода белите знаци на пяната и мелодията при откриването на камъните, в които тя се блъска и разпръсква, но достига до морето; ако можете да сте изправени като пламък, тогава ще имате мир, защото мирът се ражда от нашата лична вътрешна война. Мирът се ражда от нашето огромно усилие и даване, от нашата голяма любов.

Да са благословени тези, които могат да чувстват тази любов, да са благословени онези носители на мира, да са благословени онези, които имат смелостта да казват, че мирът е основополагащ и е без значение цената, която трябва да платим за него.

Добрите неща се заплащат. Мирът е добър. Да платим за мира, да платим с нашите мечти, да платим с нашия собствен живот, ако е необходимо, за да може мирът да се възцари в света, за да се възцари мир в нашите сърца и в отношенията между хората, животните и нещата! Нека Бог бъде с вас!

 

Хорхе Ливрага

Основател на Международна Организация Новия Акропол