Човекът сам по себе си е въпрос, въпрос, който той отправя към самия себе си и към заобикалящата го Вселена.

Може да разбираме Вселената като съвкупност от природата, в която самият човек заема своето място. Когато говорим за нея по този начин, често губим главната идея, за която става дума. Говорим за Вселената и имаме предвид звездите, планетите, животните, Небето, Земята, снега… и забравяме смисъла и значението на думата Вселена. Вселена – това означава онова, което е насочено в една единствена посока. Онова, което трябва да открием, е това там, накъдето върви Вселената.

Може би това е било изначалното схващане на Човечеството. Всички древни цивилизации, посредством своите религии, своята метафизика, своите  философии, си задавали въпроси, касаещи това, накъде отива и защо съществува Вселената. Но новото отчуждение, настъпващо с материализма най-вече в посткартезианската епоха, предлага различни постановки. Тогава човек започва да анализира характеристиките на Вселената – нейния размер, форма и тегло.

Човекът казва, че познава Вселената, защото е дал имена на звездите, защото е измерил разстоянието от Земята до Луната, защото познава отношенията между  химическите елементи, характеристиките на физическите сили… По този начин, притежавайки толкова точно и задълбочено познание за всяка една от областите, тези области са се отделили една от друга.

Например в минералогията се изучават различните характеристики на скалите, ерогенните движения, които са провокирали промени на повърхността на Земята. Въпреки това не се изучава основният смисъл на материалните неща.

Нека да предположим, че вземем какъвто и да е предмет и го хвърлим във въздуха. Забелязваме, че пада и винаги търси възможно най-ниското място. Постоянно съществува едно естествено привличане между това малко парче материя и голямото парче материя, върху което стоим ние. Това материално привличане е неизчерпаемо.

Тогава какво можем да извлечем от природата на минералите? Можем да извлечем една упоритост, търсене на цел. Но кой от нас може да каже, че ние споделяме с камъните това търсене на целта? Когато срещаме трудност, известно време се опитваме да се преборим с нея и ако трудността не отстъпи, отстъпваме ние. Нещата в Природата, камъните например, имат настойчивостта да устояват на времето и винаги да преследват своята крайна цел.

Нашите деца учат за различните характеристики на растенията. Например запознати са с феномена как в едно растение се извършва процесът фотосинтеза, но се пропуска фактът, че освен фотосинтезиращият процес съществува способността на растението да умее да чака и да умее да расте. По време на зимата заровената в земята под снега малка семка чака търпеливо настъпването на пролетта. Когато дойде пролетта, тази семка израства, търсейки въздуха и Слънцето. Това е още един пример за упоритост, за вертикалност.

Нека да погледнем и водата. В която и посока да излеем водата, тя ще тече в търсене на морето. В морето се изпарява, изкачва се наново, кондензира се и се връща, за да започне големият цикъл.

Цялата Вселена има цел и от философска гледна точка нас ни интересува крайният смисъл на хода на нещата.

Ясно е, че поради новия характер на последните векове, отчуждени от материалните неща, отчуждени поради психологическата нагласа за продуктивност и консумация, човекът е забравил естествените елементи и тяхната интерпретация. Древните не са се питали, или поне не са го правили с такава точност, за разстоянието между Земята и Луната, но са се опитвали да разберат значението на Луната във Вселената. Посредством древни науки като Астрология и други близки до нея, се стремели да разтълкуват този естествен феномен и да видят по какъв начин той се вплита във феномена, наречен човек. Това давало на човека от древността усещането за това, че е придружаван от интелигентни същества и че сам той е интелигентно същество.

Нашият настоящ проблем е, че се чувстваме самотни сред Вселената и заради постоянния контакт с изкуствени елементи сме изгубили способността да търсим крайния смисъл на нещата. И особено тъжно е, че сме загубили възможността да откриваме смисъла на нашия собствен живот. Живеейки от днес за утре, сме загубили теологическия смисъл на нашия живот, с други думи – на нашите древни корени и крайния смисъл, който има животът. Така ставаме краткотрайни, подвластни на времето хора, убедени, че сме създадени случайно и че можем да изчезнем в който и да е момент. Тази подсъзнателна мисъл ни плаши и ни наранява.

Вместо да се опитаме да тълкуваме Природата, се стремим към това да сътворим ред елементи-посредници, които са напълно изкуствени. По време на една лекция споменах пред група акрополски ученици феномена с цветовете на крилата на пеперудите, които се сливат с тези на цветята и с гъстите листа, за да може птиците да не ги разпознаят и изядат. Случайност ли е, че крилата на совите и кукумявките са разперени по такъв начин, че да не създават шум по време на своя среднощен полет и внезапно да могат да уловят зайците? Случайност ли е, че ушите на гризачите са разположени назад по такъв начин, че могат да уловят най-слабия шум на онези, които ги преследват? Случайност ли е броят на цветовете, на които се дели спектърът, когато се пречупва бялата светлина? Случаен ли е начинът, по който класифицираме звуците?

Ясно е, че цялата Вселена е съгласувана така, че притежава характер на уникалност или както ние обикновено го наричаме в акрополската философия – един вид пирамидален смисъл на живота, в който нещата, въпреки че са многообразни, търсят една и съща цел, всички те се стремят да постигнат една цел, всички те са ръководени от една и съща интелигентност.

През Втората световна война пилотите стигнали до извода, че би било добре самолетите да бъдат във V-образна форма или във V–образна бойна форма. Така самолетът, който е първи, може да бъде заместен от самолетите в опашката. Потвърдено е, че това увеличава скоростта на ескадрилата. Патиците летят всички заедно във формата на голяма буква V, където най-силният паток е този, който е в центъра, на върха, а останалите се възползват от въздушния разрив, който той създава.

Не можем да мислим, че всичко това е случайност. На човек са му били нужни векове, за да го разбере. Можем да извлечем множество примери, които ни показват замисъла, с който Природата е измислена. Не можем да наречем всички тях случайност, а трябва да осъзнаем, че Вселенският разум е планирал всички неща. И ако приемем този вселенски замисъл, би трябвало да се запитаме: за какво? Немислимо е да се каже, че всичко е създадено просто така, а не защото е вложен замисъл. И ако има замисъл, е добре да се разкрие какъв е отговорът на Вселената, какъв е нейният план, накъде се развиваме, откъде идваме и накъде отиваме.

В нашето философско образование, в рамките на Новия Акропол, сме установили няколко принципа и закона, които могат да са от интерес. Това, което ще обясним из основи, е това, което наричаме пирамидален характер на Вселената.

Разделили сме я на седем основни принципа и закона, които са в съгласие с естественото деление на цялата Вселена. Първият принцип, или най-висшият от всички съществуващи в Природата, е принципът на ЕДИНСТВОТО. Цялата Вселена е координирана, Природата образува едно жизнено единство. С това, че живеят нещата, не се разрушават останалите, а се позволява на останалите да живеят. Когато вълкът преследва елените в степта, не настига най-младия, настига най-стария и болен елен, който може да пренесе болестта си на останалите в стадото. Така че дори това, което ни изглежда като жестоко или унищожително, се случва с цел да съхрани вида.

В природата няма съмнения. Няма диалози между противоположности. В природата всичко е перфектно измислено и върви в една и съща посока.

Вторият принцип е принципът на ПРОСВЕТЛЕНИЕТО, било то физическо или духовно. Реалностите съществуват, но имат нужда от интелектуална или духовна светлина, за да могат да бъдат разпознати. Когато понякога казваме, че истините не съществуват, че не съществуват реалности, че няма на какво да се опрем, че не можем да постигнем нищо, че сме сами, не е вярно. Не сме сами, а се намираме в тъмнина и имаме нужда да преоткрием този принцип на ПРОСВЕТЛЕНИЕТО.

Като следствие на принципа на Просветлението идва третият принцип – принципът на РАЗЛИЧАВАНЕТО. Всички неща в природата са различни. Не съществуват две абсолютно еднакви неща. Въпреки че понякога не виждаме това, всички те са различни. Даже песъчинките пясък, по които вървим по плажа, не са еднакви. Ако ги погледнем внимателно под лупа, ще видим, че всяка една от тях е малко по-различна, притежава свой малък белег. Оттук насетне трябва да внимаваме, когато боравим с думата еднаквост. Можем да сме равностойни, но не и да сме еднакви. Можем да си приличаме, но не и да сме еднакви. Това не разделя хората, не ги сортира, нито ги разрушава, а ги обогатява. Подобно е на мозайка от различни цветове, която може да има подобни оттенъци, но те никога не могат да бъдат напълно еднакви. Понятието за еднаквост е измислено от човека. В природата обаче еднаквост не съществува.

Четвърти принцип – принцип на ОРГАНИЗАЦИЯТА. Нещата са организирани. Ние виждаме едно дърво, едно масивно стъбло, извисяващо се над земята и поддържащо корона, пълна с клони, с гнезда на птици, ала не виждаме другата противоположно стояща корона, която е под земята, потъва в нея и със своите дървени клони подпира и изхранва дървото. По нея няма птици, но има червеи, подземни хищници и други животни. С други думи – всичко е чудесно организирано, всичко е премислено по такъв начин, че съществува помощ и сътрудничество между отделните неща. Грешките, които ние, хората, допускаме, са поради липса на такава организация.

Организацията не означава масовост, не означава налагане на едни хора над други. Организацията е помощ. Ръцете са в противоположни посоки, но въпреки това се организират, за да хванат нещо. Ако и двете ни ръце се насочат в една и съща посока, трудно биха могли да хванат нещо. Нужно е да се осъзнае този принцип на Организацията. Дори и когато не всички сме съгласни с нещо, този принцип ни позволява да работим заедно, без да преставаме да бъдем себе си. Именно това трябва да приложим в нашия живот, тук и сега.

Сега ще споменем петия принцип, този на ПРИЧИННОСТТА. Всички неща са причина за следващите и са ефект от предшестващите. Всички ние произлизаме от нещо и провокираме създаването на нещо. Всички неща навред са резултат от нещо, дори тези от тях, които видимо изглеждат неодушевени. Нищо не е само причина или само ефект, причинността и следствието са свързани. От деня произлиза нощта, от нощта произлиза денят.

Шестият принцип, на ЖИЗНЕНОСТТА, ни показва, че абсолютно всички неща са живи. До средата на нашия век (XX век – …) се говореше за живи и неживи същества. Дори в наши дни, по инерция, продължаваме да повтаряме това за неживите и живите същества, защото определяме, че нещо е живо, когато се движи, лети или расте. Откакто свят светува нещата не са живи само когато извършват действия, нещата са живи и когато стоят неподвижни. Всички неща са в постоянно движение, дори когато ние не можем да видим молекулите или атомите, които в момента са във въздуха, които образуват нашите ръце или нашите кости. Всичко е проникнато от тази Жизненост. На изток тя се нарича Прана – Живот, който прониква във всички неща, Живот, който не спира.  От това следва, че дори нещата, които наричаме мъртви, не са мъртви, просто са сменили състоянието си, променили са своята форма, променили са своя начин на живот.

В края е принципът на ПЕРИОДИЧНОСТТА, за който загатнах по-рано. Откакто сме се родили забелязваме, че в природата се редуват денят и нощта, лятото и зимата, накратко – и толкова други модалности, които се противопоставят и редуват. Ние обаче не усещаме, че сме част от тази периодичност, докато не прочетем Платон, докато някой не ни научи или пък докато сами не го осъзнаем. Всички тези цикли са включени в един голям цикъл, наречен човешки живот. Но защо се задържаме в него, защо не можем да разберем, че този човешки живот е като един малък ден на будност в рамките на един голям живот и че след този физически живот съществува един духовен живот. Той е като сън, а след него следва друг физически и друг духовен живот. Или защо не можем да разберем, че законът за цикличността обхваща всички неща, не се ограничава, че всички неща са циклични – циклично се движат звездите на небето, циклично се движат също и малките частици вътре в атомите. Тази периодичност позволява една продължителност на живота и една постоянна пулсация.

Трябва да се опитаме да извлечем от природата всичко онова, което е възвишено, всичко онова, което не е лесно разрушимо. Не трябва да се грижим само за нашата физическа част, ами трябва да обърнем внимание и на още нещо. До каква степен се грижим за нашата душа, до каква степен всеки ден приемаме храна за ума, до каква степен се храним с нещо духовно? Трябва да пазим своите мечти; стигнали сме до такова ниво на материализъм, че внимаваме да не ни се счупи колата, да не ни се счупи чашата, чинията… ами нашата мечта…, нашата радост,… нашето усилие…? Какво се случва с  кристалните птици на нашите мечти, когато се чупят? Превръщат се в множество малки парчета и раняват нашите ръце! Нека да бъдем храбри, да превърнем в прах своите разбити мечти и от този кристален прах да сътворим нови птици.

Време е да разберем, че не трябва единствено да пълзим по света, все едно сме костенурки или змии. Трябва да се научим да летим със силата на крилете. Нужно е да разберем, че съществуват исторически периоди и моменти. В настоящия исторически момент мъката от материализма, тъгата от провала достига до всеки един от нас. Настъпил е часът на орлите, настъпил е моментът за хората, които могат да летят, дошъл е историческият момент, в който можем да издигнем себе си, да издигнем едно ново Човечество и един по-добър Човек. Няма да можем да излекуваме нашата настояща култура, закърпвайки я, Историята не се създава от шивачите. Трябва да създадем една нова и възвишена История, една вертикална История. Философията не е една нова спекулация. Философията не значи да застанеш на едно място и да наблюдаваш как тече живота. Философията също така не е дейност за тъжните и изоставените. Философията означава да посрещаш смело живота, да разбираш нещата и техните феномени. Това е способността да победим страха в нас самите, да победим смъртта в нас, да можем да достигнем до същността на всеки човек… защото не се виждаме един друг.

Понякога се казва, че когато човек умира, става невидим; но човекът постоянно е невидим, човекът винаги се намира зад нещата, които върши, зад своето тяло, зад своите действия. Човекът е един голям въпрос, една голяма загадка. Отговорът е във Вселената, в която живеем, изписан е по стените на историята и по стените на заобикалящата ни Вселена. Само трябва да се научим да разчитаме надписите. Това е нещо естествено, не е изкуствено, не е против някакви вярвания или твърдения. Това е завръщане към Природата.

Наследството, което ще оставим на по-младите, трябва да е деконтаминирано, трябва да им оставим деконтаминирано мислене, деконтаминирана чест, деконтаминирана вяра. Трябва да ги върнем към абсолютните ценности! Ние притежаваме разсъдливост да разграничаваме нещата, обаче тя ни липсва, когато става въпрос за важните неща. На кого би му харесвало да има кола, която се движи от дъжд на вятър? На никого. Обаче приемаме идеи, които понякога са добри и понякога не са, принципи, които понякога се прилагат и понякога не, честност, която понякога се прилага и понякога не. Трябва винаги да поддържаме буден здравия разум, който използваме във физическия смисъл. В духовната част трябва да започнем отново да изискваме от себе си и от света, който ни заобикаля абсолютни стойности, лесни за разбиране, лесни за боравене и лесни за възприемане, стойности, които ни позволяват да достигнем до точно разбиране за Вселената.

Имаме нужда от Нова Наука, наука, която да ни лиши от порока на творческото користолюбие, наука, в която няма място за насилие. Нуждаем се от Ново Изкуство, което отново да ни обедини с Красотата, което няма да се основава на тревожността, а на истинското изследване.  Имаме нужда от една Нова Политика, която да доведе хората до съжителство и до възход, а не до конфликти и изкуствени отношения. И най-накрая се нуждаем от един Нов Свят. Но той вече съществува. Той е Вселената. Той е Природата. Единственото, което трябва да направим, е да живеем интензивно момента, който съдбата ни е отредила. С други думи – всеки един от нас да бъде като ключ, който се поставя в ключалката на Вселената и отваря вратата на Историята, отвежда ни в друго измерение, в света, който ни очаква, този свят, който очевидно трябва да е не само Нов, но и по-добър.

Хорхе Анхел Ливрага
Основател на Международна Организация “Новият Акропол

e-bulletin-button-1-BIG-250px