ЗА КАКВО НИ СЛУЖИ БОЛКАТА?

ЗА КАКВО НИ СЛУЖИ БОЛКАТА?

ЗА КАКВО НИ СЛУЖИ БОЛКАТА?

Има един въпрос, който тихомълком или на висок глас си задаваме по няколко пъти на ден и много, прекалено много пъти в живота. Защо страдат хората? Защо съществува болката? Този въпрос показва една реалност, от която ни е трудно да избягаме. Всички страдат поради една или друга причина, всички кървят в своите сърца и напразно се опитват да уловят едно щастие, възприемано като последователна смяна на наслади и удоволствия.

Сещам се за една будистка притча, която винаги ме е впечатлявала. Открива се в книгите под името Синапеното зърно. Накратко разкрива болката на една майка, която е загубила своето дете, но въпреки това вярва, че може да го върне в живота благодарение на магическите умения на Буда. Буда не обезкуражава майката, само й казва, че за да възкреси сина й, тя ще трябва да му донесе синапено зрънце, взето от къща, където не е изпитвано нещастието…

Краят на притчата е ясен: синапеното зрънце, това толкова специално зрънце, никога няма да бъде открито и болката на майката частично ще утихне, когато разбере колко много и колко големи са страданията на всички други човешки същества.

Фактът, че всички хора страдат, обаче не премахва и не обяснява същността на страданието. Отново се питаме: Защо?
Древните учения, по-древни дори от цитираната притча, ни помагат да проникнем в заплетения лабиринт на болката.
Най-общо казано ни се показва, че страданието е резултат от невежеството. По този начин сумираме болка след болка, т.е. към събитията, които са сами по себе си болезнени, добавяме незнанието за причините, които са ги предизвикали: не сме способни да достигнем до корените на нещата, за да открием дълбокия произход на онова, което ни притеснява; просто оставаме на повърхността на болката, там, където повече се чувства и там, където открито се проявява неспособността ни да излезем от капана. Не познаваме причината за това, което ни се случва и не познаваме и самите себе си, което като сбор довежда до двойна неспособност за положително действие.

По същия начин не познаваме и други основополагащи закони на Природата и отново, поради невежество, увеличаваме своята болка. Би трябвало да знаем, че никоя болка не е вечна, че никоя болка не издържа под напора на една конструктивна воля. Нищо – нито болката, нито щастието не може да издържи вечно с един и същ интензитет. Следователно трябва да се научим да залагаме на времето, за да открием един от възможните изходи от лабиринта.

Болката, породена от това, което тепърва трябва да дойде, няма място в настоящето, тъй като това е едно ненужно страдание, преждевременно, а може би и неоснователно. Вярно е, че в настоящето се създава бъдещето, но също така е вярно, че страхът от бъдещето е зародиш на бъдещи злини, докато устойчивата и позитивна воля открива пространство за по-благоприятни обстоятелства, които също могат да се зародят в настоящето.

Болката от отминалите неща е като да се опитваме да поддържаме трупа на едно обичано същество в къщата си като постоянно си повтаряме, че не е мъртво, обръщайки хиляди пъти очи към нереалността на едно тяло, което не съществува и да не познаваме другата духовна реалност, която действително съществува.

И колкото до сегашната болка, това е само рана от убождане, която за кратко потъва в миналото, за да остави място за бъдещето.

Затова един мъдрец е казал, че ние хората сме способни да страдаме три пъти за едно и също нещо: чакайки да се случи, докато се случва и след като се е случило. Това подсилва тезата за това, че “невежеството е като майка на всички болки”.

За хората от Изтока трябва да продължаваме с тона на една будистка алегория, “болката е преносител на съзнанието”, което е равнозначно на това да се каже, че цялото страдание съдържа необходим урок за нашата еволюция.

Болката е тази, която ни задължава да се спрем и да си зададем въпроси относно нещата. Ако не беше болката, никога нямаше да си кажем, както често пъти го правим: “Защо на мен?” и в последствие да забележим, че това не се случва само “на мене”… Без болката не би ни хрумнало да изследваме скритите закони, които движат всички неща, събития и хора.

Накъдето и да обърнем поглед откриваме страдание: страда семката, която се разпуква, за да даде място на дървото, страда ледът, който се разтопява от слънцето и водата, която замръзва от студа; страда и човекът, който трябва да съблече старата кожа на своя материален ковчег, за да може да еволюира.

Но зад всички тези страдания се крие едно непознато щастие: пълнотата на пъпката, на водата, на човешката душа, която по средата на мъглите разкрива сигурната светлина на своята собствена съдба.

Делиа Стайнберг Гузман

Делиа Стайнберг Гузман

Делиа Стайнберг Гузман

Философ, пианист, президент на международна организация Новият Акропол

0 коментара

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.