Един от многото парадокси в живота е, че в нашето време на масова и бърза комуникация на хората им е изключително трудно да общуват помежду си.

Днес, само след няколко часа, дори понякога минути, разбираме какво се случва в другия край на света. Новините ни настигат с пълна скорост – радиото, телевизията, вестниците и списанията разпространяват информация за големи и малки събития, придавайки на всяко едно от тях различни цветови нюанси. Сякаш разговаряме с телевизора или радиото, с ежедневника или цветните страници на списанието, пълни с известни личности.

Въпреки това знаем малко или нищо за това, какво се случва в душите на нашите приятели и роднини, не сме много сигурни в това, което чувстваме и мислим за себе си и това, което е още по-лошо, е че ни е трудно да общуваме с останалите.

Хората смятат, че обичат и вярват, че умеят да мислят, но не са убедени в истинността на своите чувства и мисли. Доказателството за това се крие в скоростта, с която много хора менят своите мнения или партньори… Понякога семейните връзки се поддържат по необходимост или защото така е прието, но в тях липсва истинската обич и естественият израз на тази обич. Няма ги спонтанните думи и жестове, доказателство за съществуването на емоционална връзка.

Като оставим настрана общоприетите поздрави, думите, измислени специално за дадена ситуация и извънредните спорове, контактът между отделните индивиди е сведен до емоционални импулси, които идват и си отиват, появяват се и изчезват със същата нестабилност, както самите импулси.

Нашите идеи за живота и неговата богата гама от различни социални, политически, икономически, религиозни и други аспекти се променят заедно с менящите се модни тенденции и тъй като никой не иска да бъде определен като “странен”, се съобразяваме с тези модни тенденции, променяйки мнението си в зависимост от това, накъде ще духне вятърът.

Не можем да изразим това, което мислим, по ясен и красноречив начин, тъй като в действителност не мислим, а малкото неща, за които се замисляме, не стават част от нас самите.

Така оставаме откъснати от останалите в един свят на комуникациите. Взаимоотношенията ни с другите са стерилизирани от медиите, започват и завършват с тях. Часовете, които често прекарваме привидно заети, ни лишават от възможността да споделим дори и няколко мига на спокойствие и разговори с хората около нас.

Толкова често чуваме хора от екрана да произнасят думи, изразяващи любов, че не изпитваме необходимост самите ние да ги казваме на тези, които обичаме. Нещо повече – силата на илюзията е толкова голяма, че превръща възможното изразяване в нещо фиктивно.

Редно е да се запитаме, какво се случва.

Бих могла да назова два основни проблема: първият е липсата на идеи и чувства (тъй като не сме били научени да ги развиваме), а вторият – неспособността да изразяваме това, което ни липсва или което не е дефинирано и неясно за нас.

Неуспехите, които претърпяват идеологии от голям и малък мащаб, а също така и ежедневните емоционални неуспехи, са предупреждения за нестабилността на чувствата и идеите, лишени от основа или солидна структура.

Липсата на комуникация е породена от несигурността в това да изразяваме или да правим нещо, в което не сме сигурни – както спрямо себе си, така и спрямо другите.

Смятам, че е време да преоценим света на чувствата и да ги разпознаем като нещо позитивно, позволявайки на всяко едно от тях да изиграе ролята, която му е отредена в нашия живот.

От нас зависи да контролираме и избягваме негативните емоции, и да развиваме позитивните, а също така да преоценяваме способността си да мислим, анализираме, избираме и взимаме решения, действайки в съзвучие с тези решения. Преди всичко трябва да се научим да се мотивираме сами, без да бъдем повлияни от преобладаващото мнение за това, кое е приемливо и кое – неприемливо.

До правилното изразяване на нашите чувства ни дели само една стъпка. Това да чувстваш и да не го изразяваш е също толкова невъзможно, колкото това да действаш в противоречие със своите мисли и идеи. Ето защо към света на комуникациите трябва да добавим и комуникацията между човешките същества, които знаят за какво да общуват помежду си.

Делиа Стайнберг Гузман
Международен Президент на “Новият Акропол

e-bulletin-button-1-BIG-250px