КАК СЕ МАТЕРИАЛИЗИРАТ МЕЧТИТЕ

            Вярваме, че всеки човек е философ по рождение, че всички сме философи. Смятаме, че не съществува университет, способен да създава философи. Университетът може посредством научна титла да признае определени познания в тази област, но не съществува университет, който да създава философи, или поети, или музиканти. Човек носи в себе си тези наклонности. Philo-sophos тоест влюбеността в мъдростта и в дълбочината на нещата, е вътре в нас. Нужно е просто – както би казал Сократ – да намерим самите себе си, за да се разпознаем, да се видим във вълшебното огледало на нашия вътрешен лик, на нашето дълбочинно лице.

            От това дълбочинно лице може да тръгнем, за да разгледаме задълбочено темата на днешната ни беседа, озаглавена „Как се материализират мечтите“ . Защото нашето дълбочинно лице е силно свързано с нашите мечти. Ще говорим не за физическия смисъл на спящо или будно състояние, а за света на мечтите с главна буква, тоест за всичко онова, което ни изпълва с вълнуващи илюзии, за архетипите, стоящи зад физическите неща. Вярно е, че съществува законът за земното притегляне, който кара водата да тече от планината към морето, но този закон е механично проявление, а зад него, както зад всички неща, трябва да има някаква същност. Тази същност, както би казал класическият испански драматург Калдерон де ла Барка, е сънят.  В този случай мечтата е реката или с други думи реката е река и тече, защото мечтае да тече… Птиците мечтаят да са птици… А всички ние сме мечтали това, което сме.

            Всички носим в себе си множество мечти, които могат да са свързани с изкуството, семейството, финансите, обществото, политиката и т. н. Всички имат мечти и не трябва да подценяваме никого. Понякога смятаме, че понеже някой се държи по определен начин, защото се облича по някакъв начин, или защото има определена външност, той няма способност да мечтае. Това не е вярно – всяко човешко същество е способно да бленува. Всички сме в досег с онзи вътрешен свят, където живеят архетиповете, където са бляновете. Всички, понякога в усамотение, в моменти на самовглъбяване усещаме да трептят широките криле на мечтите. Някакви тайнствени гласове ни диктуват стихове, които може би никога не написваме, защото сме прекалено стеснителни… Има странни мелодии в шепота на листата, които не можем да запишем, защото не умеем да свирим на инструмент и защото нямаме знания по музика. Понякога ни хрумват идеи как би трябвало да се направи едно или друго, но не можем да ги претворим, защото не разполагаме с необходимия финансов ресурс.

           В нас съществува свят на архетипове, изначален зов към съвършенство, към добро, към сговор, към любов… Това е силен, мощен, постоянен зов, който никога не ни напуска. Този зов никога не остарява и без значение на каква възраст сме, той продължава да е в нас.

            Как се претворяват мечтите в действителност? Многократно сме споменавали за седморното деление в природата, тоест делението ѝ на седем пласта. Така, както седмицата има седем дни, музикалните ноти са седем, основните цветове, също седем, съществува седморна система, която управлява Вселената. Проявеният свят, който познаваме, е подвластен на същата тайнствена цифра седем. Материализирането на мечтите също се управлява от цифрата седем.

            Съществува плоскост, измерение на волята, където нещата са от химическа гледна точка чисти. Нека си спомним как Шопенхауер говори за волята, за онези „чисти импулси“, за онези числа и неща, които съществуват отвъд всякаква външност и предизвикват отново и отново сходни явления. Този архетипен свят е недосегаем за смъртта, за упадъка и за каквато и да е позната ни форма на безчестие. Под този план се предполага, че се намира светът на интуицията, където можем директно да черпим познание за нещата без нужда от посредничество. Ще дадем пример. Ако човек отиде в Гърция, ще види Партенона и ще каже, че е прекрасен, дори да не разбира от архитектура и археология. По същия начин всеки от нас би могъл да каже дали даден  предмет е красив или не е. Може не всички да се съгласим; може да имаме различни представи за красотата, но за да определим дали нещо е красиво или не, нямаме нужда да ни се обяснява. Има нещо вътре в нас, някакъв неумолим съдник, който ни кара да откриваме красивото или грозното във всички неща, да се чувстваме привлечени или отблъснати от тях. Съществува и трети план – светът на интелекта; според гръцките философи той ни позволява да виждаме нещата в тяхната дълбочина. Самата дума показва това: интелект , от intellectio, „действие, способност, или свойство да разбираме“, тоест свойство да разбираме нещата, да улавяме, да проникваме до сърцевината, до скрития гръбнак на нещата.

            В по-долен пласт е светът на разума и на желанията. В този план, толкова различен от трите предходни, ние влизаме във вечната дуалност, следователно нашият ум е дуален. За да опознаем нещо с ума ние правим сравнения, изводи, предположения и т. н. Това е ум, оцветен от желания, който се занимава с разсъждаване за нещата – колко ще траят, колко ще ни струват, и т. н. Този разум жадува да спекулира, да печели, да губи… Още по-надолу е светът на психиката, където има други мечти, плод на нашето въображение, нашите фантазии. Точно този психичен свят кара съществото ни да се променя напълно пред други хора. Има хора, които не са привлекателни физически, но въпреки това притежават някакъв чар, нещо, което ни привлича. Тези хора ни казват нещо, независимо че мълчат и ние усещаме, че ни интересуват по някакъв начин. Обратното – има хора, много добре облечени, с приятна външност и много известни, но те нищо не ни внушават, нито ни привличат. Тези хора обикновено „не ни допадат“. Този психически свят, заедно с интуитивния стоят най-високо в друг долен план – света на жизнеността. Всички неща имат жизненост, животворно дихание, което ги поддържа проявени. Така, под света на жизнеността се намира планът на проявлението.

            Как намират проявление нашите мечти? Съществува архетипен свят - висш и абстрактен свят отвъд атрибути като цвят, форма, размер и т. н. В този архетипен свят битуват мечтите, които постепенно се претворяват и достигат своето проявление. Но мечтите, според древногръцките философи, не са продукт на хората, а ги предшестват. Под формата на архетипи мечтите вероятно са съществували откакто свят светува. Нека разгледаме един пример. Преди да се роди първият математик, първият аритметик, как се е знаело, че две и две правят четири? Може би не се е знаело, но сборът на две плюс две е бил четири, и това продължава до днес. Преди две хиляди години вече е съществувало свободното падане на телата при все че никой не го е бил формулирал научно като закон. Тоест всичко това съществува в природата независимо дали човекът може да го открие или не. Значи съществува някаква предварителна природна схема отвъд онова, което ние можем да схванем. Днес твърдим, че има седем музикални ноти, разделили сме седмицата на седем дни според планетите и според времето, но всичко това вече е било вплетено в самото зачатие на Космоса. По същия начин мечтите живеят и съществуват; те са фантасмагорични приятели, необикновени същества, които никога не ни изоставят. Живеят в своя архетипен свят; те са нещо като големи призраци, мъже, жени, разноцветни светлини, странни, непознати гласове, музика, която никога преди не сме чували, езици, които никога не сме изучавали. Там са! В своеобразна кутия на Пандора, откъдето никога не бяга надеждата; сандъче, пазещо нашите мечти, които постепенно ще се материализират.

            Как се материализират? Материализират се като ги осъществяваме постепенно. Първо е нужно да се задейства волята, после интуитивно долавяме, че нашият архетип слиза, въплъщава се. Следва етапът на разбиране на мечтата, а след него разумът и желанието влизат в играта. Когато с ума си сме осмислили мечтата, психически я пожелаваме. Желаейки я с психиката, посредством многократно насочване на съзнанието към нея, ние даваме живот на мечтата, жизненост, която малко по малко расте. Още по-късно си даваме сметка, че ни е необходимо материално средство, например пари, за да довършим материализирането на мечтата.

            Може да си кажем, че има мечти, чиято реализация не е толкова лесна и по този въпрос бихме могли да говорим дълго. Обикновено поради създадени определени интереси понякога има елементи, които ограничават нашите собствени мечти; друг път мечтите на други хора са тези, които поставят граници пред нашите мечти; понякога има редица исторически товари, които влачим зад себе си, има и фантазии, които пречат на нашите мечти да се осъществят така, както бихме искали. За това е нужно да тренираме волята си, да овладяваме себе си и да умеем да желаем нещата. Не е достатъчно просто да ги мислим, трябва да умеем да ги обичаме и желаем.

            Мога да ви кажа, основавайки се на собствения си опит, че аз желаех и мечтах Новият Акропол. След като го основах, мога с гордост да отбележа, че Новият Акропол присъства в двайсет и седем държави. Когато го бленувах, когато го осъществих преди двайсет и две години, бях много далеч от тук и без никакви ресурси да го създам. Нужно е да се свържем с духовния свят, с онзи голям духовен резерв там горе, където са волята, интуицията, интелектът. Там живеят нашите мечти, нашите архетипи и ние ще ги превърнем в действителност сега или в някой друг момент.

            Там живее онова, което е вдъхновявало въображаемия Дон Кихот, за когото казват, че живял като разумен и умрял като луд. Защото няма по-голяма лудост от тази да придаваш голямо значение на плътските неща и на онези, които изглеждат привидно разумни. Може би няма по-голям разум, нито по-голямо приближение до истината от това да умеем да мечтаем с дълбочина и сила, да умеем да обединяваме сърцата си, да умеем да пеем в един глас, да умеем да говорим заедно, да умеем да сме заедно, да мечтаем дълбоко и силно.

            Трябва да мечтаем, но не като онзи японски или китайски бог на богатството Хотей с голям корем, седнал с поглед, вперен нагоре. Трябва да мечтаем силно, докато се появят сълзи в очите ни. Трябва да мечтаем със стиснати зъби, докато усетим вкус на кръв в устата си. Трябва да мечтаем със стегнати мускули и затворени очи. Трябва да се превърнем във воля, устремена към преследваната мечта. Трябва да впрегнем онази вътрешна сила, която всъщност ни отличава от зверовете, от животните; онази вътрешна сила да мечтаем, да проектираме, да създаваме.

            Ако днес целият свят рухне, ако днес изгубим цялото наше изкуство, нашата наука, нашата философия, нашата литература, нашите градове, нашите пътища, нашите язовири, дори всичко да се срине, достатъчно е да останат само един мъж и една жена на Земята и светът би се населил отново. Биха се появили пак библиотеки, стихове, деца; пак би имало картини, паметници и пирамиди, защото човек носи в себе си архетипите на цялото човечество. Всеки от нас отразява по някакъв начин всички хора на Земята. Всеки човек носи в себе си всички мечти на хората, живели на Земята и на онези, които ще дойдат. Всеки от нас притежава истински неподозиран потенциал, но е необходимо упорство. Не е лесно да се материализират мечтите. Много е трудно, но трябва да се научим да сме упорити. Трябва да можем да проявяваме усилие, за да осъществяваме нашите мечти година след година, месец след месец, ден по ден, час по час, минута по минута.

            Не трябва да се отказваме от мечтите си, ако действително имаме такива. А ако нямаме, нека следваме тогава мечтите на другиго, но да не оставаме без мечти. Нямаме звезди в ръцете и въпреки това сме се научили за управлението на космически кораби да се водим по звездите на небето. Нямаме извори с вода в гърдите си, но сме се научили да пием от изворите в планините. Така, когато нямаме собствена мечта, нека съумеем да следваме някакъв идеал, нещо, което да ни кара да заставаме във вертикално положение, да стоим изправени. Да не сме човеци само отвън, но и отвътре, защото, ако външно сме изправени на два крака, но отвътре изпитваме животински апетити, омраза, тревоги, ревност, злина, тогава ние сме просто зверове, облечени като хора, или хуманоиди. Ако обаче наистина сме човеци, както изисква Акрополът и както желае философията, както иска природата, която е във всеки човек, тогава действително се изправяме. И в нашето смирение, коленичили пред Бог, можем да кажем: „Аз съм човек, имам мечти, в мен звучат странни гласове, долавям нощем слова, които не разбирам, имам стихове, имам недовършени желания. Не съм машина, не съм робот, аз съм много повече; понеже съм човек, мога да осмисля това, което правя, мога сам да се поправям, да се подобрявам. Мога да бленувам нещо, което стои по-високо от мен. Не съм просто някаква програмирана система, в мен има съзидателност“.

            По този начин може да започнем да мечтаем за един нов човек, свободен от нашите ограничения – ако се роди поет, да може да напише стиховете си; ако се роди музикант, да може да композира своите мелодии; да може да живее екологично, тоест не противно на природата, а за нейното благо, следвайки нейните собствени природни закони, прочистен отвън и отвътре. Нов човек, който да не познава нито страха, нито омразата, нито злобата; да ни помни не с ненавист, а с любов, защото ние сме го бленували, когато още не е съществувал. И в този тъмен исторически момент, насред всеобхватната криза и всички разделящи ни неща; насред срива на всички ценности, насред всички колебания и съмнения, ние се осмеляваме да мечтаем за новия човек, който ще дойде след някакво предзнаменование -  може да ни го посочат звездите, а може и да се появи комета, която ще оповести предстоящото му раждане във всички нас. Нов човек, който ще живее в нашите градове, без да ги замърсява; който ще умее да обработва металите и да ги ползва за нещо повече от производство на оръжия; който ще може де използва хартията за нещо повече от писане на порнография; който ще бъде цялостен и почтен. Нов човек, който да не може да бъде купен с всичкото злато на света, нито да бъде сплашван с цялото олово на планетата; наистина да осъзнава своето безсмъртие и безсмъртието на заобикалящите го; да знае, че да си човек не е да си кух, прекършен и огънат скелет, а нещо много по-дълбоко; да осъзнава, че да си човек е нещо като да си светкавица, лъч насред нощта; да знае, че да си човек в този исторически момент, да си малко семенце на новия човек означава да си светлина в нощта.

            Нашият път не е гладък, нито ще бъде осветен от нежни сияния, а е – както каза един мислител преди години – раздиран от припламванията на светкавици. Нашият път в нощта ще го сочат лъчи и светкавици; но в близкия и далечен мрак, който за момент ще се разсейва под светлината на небесните явления, ние ще постигнем този нов и по-добър човек, когото всички мечтаем.

            Ще успеем да накараме мечтите да се спуснат. Нашите пълни със семенца шепи ще могат отново да поемат белите гълъби на вдъхновението. И отново ще има „Омировци“, които ще възпяват, и отново ще се завърнат творческите гении, създали безсмъртни творби. Отново ще се гордеем, че сме хора! Отново ще можем да се съберем заедно различни раси, различни езици, различни националности в един голям сговор, като в словата на Цезар, който призовавал: Нека са обединят всички нации, да се обединят всички народи, да образуват толкова голям съюз, че дори ястребът да не напада гълъба и нито една стрела да не убива никого“. Това претворяване в действителност на мечтите, на малките и на големите, като тази за появата на нов човек, е философската механика, която позволява мечтите да се осъществяват, да могат да се материализират. Всички ние сме блян. По някакъв начин вие сте ме бленували, а аз съм бленувал вас, тоест бленували сме се взаимно и сме се срещнали в този свят на мечти и на илюзии.

            Нека помним какво сме в действителност – частица от свещ, светлинка, просветнала на хоризонта. Ние сме хора, ние сме философи, ние сме семенцето на новия човек. Ние сме онази неотменима сила, която позволява да направим онова, което съм ви казвал толкова пъти и днес ще ви повторя: да направим онова, което Сервантес показва в Дон Кихот – да превръщаме гигантите във вятърни мелници, а не вятърните мелници в гиганти. Да си спомним как Дон Кихот се готви да нападне мелниците, които смята за великани и гиганти, а Санчо го предупреждава: „Внимавайте, господарю, това са мелници!“ А рицарят възразява: „Не! Това са великани, те са наши врагове, напред!“ Втурва се с копието и се стоварва на земята със своя верен Росинант. Казва му тогава Санчо: „Не ви ли казах, господарю, че това са вятърни мелници?“, а Дон Кихот отговаря: “А аз не съм ли ти казвал, Санчо, че има неща, които се учат само в рицарството и че онези, които не са рицари, не проумяват, че има гиганти, които когато биват нападнати, се превръщат във вятърни мелници?“ Това трябва да научим, да почувстваме и да го пазим здраво така, както са здраво свързани с пръстите ноктите на ръцете ни. Трябва да го съхраним в сърцата и в ума си.

            Във всяко писмо, което пишем, във всяка дума, която произнасяме, във всеки момент, когато сме с друг човек, и дори когато сме сами, когато си взимаме душ, нека помним винаги, че трябва да пазим достойнството на човешко същество, да помним, че зад нас има хилядолетна история, а пред нас се простират  хилядолетия бъдеще; че ние сме една брънка от дълга верига; че на нас се пада историческата отговорност да пренесем старите семенца в новия свят и да отворим бразди в новата земя.

            Нека имаме достатъчна сила да ставаме сутрин обновени. И каквото и да правим, с каквото и да се занимаваме, нека се стараем да го правим добре, да го правим по акрополски, по философски. Нека се стремим да изпълняваме задълженията си по възможно най-добрия начин. Нека бъдем винаги будни, винаги фокусирани.

            Нека се стремим да сме винаги свързани с онзи свят, който ни очаква  след смъртта, за да ни приеме обгърнати в прекрасната светлина и покой на изпълнен дълг.

[1] Беседата е изнесена на 14 юли 1979 г. в седалището на Новият Акропол на булевард „Гран Виа“ 22, Мадрид, Испания.

[1] Става дума за пиесата „Животът е сън“. На испански „сън“ и „мечта“ се обозначават с една и съща дума.