БОРБАТА ЗА ИСТИНАТА

БОРБАТА ЗА ИСТИНАТА

Днес чуваме много за свободата на словото, за фалшивите новини и обективното информиране и отново за цензурата (спрени профили, забранени видео канали, медийно остракизирани хора и т.н.).

Преди 423 години в Рим е бил изгорен на клада един от великаните на Ренесанса: Джордано Бруно. Отказал да отмени идеите, които е проповядвал и за които е писал. Кои са били идеите? Безкрайността на Вселената и хелиоцентричността. Или това, че човек е свободно същество, което може да преоткрие своя божествен произход и без посредническото звено на църквата…

В резултат, не са му заключили профила в социалната мрежа, а тялото в специален затвор, където са го подложили на жестоки, траещи с години мъчения. Не са го дискредитирали в сутрешния блок по телевизията, изгорили са го на клада пред фанатична тълпа на Площада на цветята.

Ако бихме могли да се върнем назад във времето и да направим проучване, колко от съвременниците му биха му дали „харесвам“ под неговите лекции? Колко хора биха „споделили“ трудовете му? Само това знаем за бройката му „последователи“: били са броени единици. Отговорът на предишните два въпроса би могъл да бъде: доста под един процент.

Позволете ми един провокативен въпрос: дали ти или аз, дали ние бихме били сред този малък процент? Казваме си: със сигурност, аз със сигурност… но сигурни ли сме? Ако бихме били тогава, вероятно сме и сега.

Колко пъти сме отхвърлили нещо само защото:

- не е отразено по-силно в публично пространство?

- проповядва се само от шепа хора?

- не е одобрено от науката?

- е в разрез с някоя „свещена книга“?

- има прекалено много критики спрямо това?

- би трябвало да напуснем старите си убеждения?

- е прекалено революционно… и т.н.

Естествено, нищо не е истина само защото го мисли един човек или шепа хора; също не и затова, че е в разрез с официалните теории. Това е капанът на другата крайност, в който имат склонността да изпадат днешните свободомислещи хора.

Жертвата на Бруно (и стотици други) ни задължава. Не сме я поискали, но е била принесена за нас. Героичната душа на Бруно вече знаела истините заради които е била наказана. Ние, по-малко знаещите, сме имали и продължаваме да имаме нужда от духовна храна лекуваща най-страшната болест: невежество. И затова жертвата му ни задължава морално да търсим истината, това не е наше право, това е нашият човешки дълг.

Като философ не мога да не се подложа на едно изпитание: това, което наричам истина е такава защото аз мисля така, или аз мисля така, защото това е истина? – Няма смисъл да умираме или да страдаме за краткотрайно валидни мнения и възгледи, за които даже не знаем къде сме почерпили, нито можем да докажем… както с делата си, така и с умствени или други доказателства.

За трайно валидните истини, които не включват само космически закони и метафизически идеи, а и моралните ценности, е имало и винаги ще има смисъл да се принесе жертва. Една от тези ценности е свободата на мисленето и на словото. Ако уважаваме Истината, трябва да уважим и това, че до крайната истина водят повече пътеки, а не само една. Тоест не може да има само една мъдра книга; само един „Син божи“; само една валидна философия; само един метод на развитие; само едно валидно разбиране на политическата ситуация; само едно тълкуване на нещата… Това не оспорва, че крайната Истина може да е една. Ако не по-рано, то най-късно до нея ще се срещнем всички… и там вече ще ни очакват великите човешки Факли, които междувременно озаряват пътя ни.

Нека живее в нашите дела спомен за Джордано Бруно и неговата саможертва в името на Истината!